От Дечо Павлов
Каймак-Чалан! Кой е чувал за този голям връх, където нашите войници смело са удържали своята позиция по време на Първата световна война? Където е бил каймакът на върховете? Върхът на върховете? За съжаление не много.
Отбраната на каймакчаланската позиция, някак си скътана в българската история, става все по-известна благодарение на неимоверния труд на Красимир Узунов и неговата книга.
Със своите многобройни жертви тя трябва да бъде запомнена като един от чутовните български подвизи.
Наследник съм на майор Кирпиков – началник-щаб на отбраната на позицията на върха.
И ще разкажа от първо лице за тазгодишното качване на Каймак-Чалан, което се провежда вече трета поредна година!
Като за начало нека обясня къде се намира този връх и защо битката е от толкова голямо значение не само по време на войната, но и защо си струва да бъде запомнена. Той е в Мало Нидже планина, която лежи на границата между Гърция и Северна Македония.
На височина 2540 метра повече от месец между август и септември 1916 г. са се водили военни действия, като българската армия се е сражавала със сръбски, английски и френски войски.
Голямата надморска височина и многобройните атаки не са били благоприятни към нашите момчета.
Трябвало е да влачат и пренасят с голи ръце всички боеприпаси, оръдия и провизии по стръмните зъбери на този масив.
Поради големия отпор, който сме оказали на съглашенските войски, те са изпращали срещу нас все повече и повече залпове… По дванайсет часа на ден!
Върхът се е смалил с близо двайсет метра от непрекъснатото изстрелваните снаряди.
Слезли са оцелели едва около осемстотин души, които са били в лошо физическо и психическо състояние – оглушели, полудели…
Сръбските войски са дали над четири хиляди жертви, а ние – над три хиляди.
Тленните останки на мъртвите войници доскоро не са били оплакани, не са били опяти и духовете им са още на върха.
Местните разказват, че през нощта се появявали сенките на мъртвите.
А когато си на върха и запалиш цигара, тя моментално изгасвала – толкова са жадни за тютюн тези момчета!
Дори това да са само митове, този връх носи със себе си една особена сила, енергия и мистичност, и в това се уверих сам.
Сутринта на двадесети септември тръгнахме всички от село, лежащо в подножието на внушителната Нидже планина, колоната от военни и други автомобили е забележителна.
Стигнахме до хижа Каймак-Чалан, която се намира на 1800 м над морското равнище, и е център на гръцки ски-курорт.
Там със съдействието на гръцкото военно министерство бе организирано изкачване на върха с високопроходни автомобили.
Бяхме около 40 – 50 човека – потомци и наследници на участници във великата битка, военнослужещи и офицери, свещеник, представители на изпълнителната власт. Голяма част от групата се разпредели по колите и тръгна …
Но за около десетина, сред които бях и аз, нямаше място, и се наложи да изчакаме.
За да не изпуснем церемонията обаче ние решихме да тръгнем веднага пеша след като колоната джипове потегли.
Ето това вървене почувствах като пилигримски поход. Поклон пред невероятния подвиг на нашите войници, някои от които дори са били мои връстници!
Докато вървяхме по войнишкия път, по който са минавали сърбите, англичаните, французите, сенегалците и т.н., който е равен и приятен за вървене, ми настръхваха все повече косите.
Усещах едно странно дежа-вю, сякаш съм бил там, въпреки че за пръв път се качвам. 3
Вървим и пада гъста мъгла. Нищо се не вижда и малко по малко започвам да си представям войниците, които са вървели тук не един, а по няколко пъти на ден. Нагоре и надолу, под грохота на картечниците и летящите куршуми и снаряди, мъкнейки боеприпаси, храна, ранени другари…
Стигнахме почти навреме за панихидата. Мъглата се беше раздигнала – върхът е капризен и непостоянен, слънцето светеше групата ни беше застанала в полукръг на една зелена платформа от мъхове и камънаци, рееща се над облаците.
Тогава спрях да усещам какво чувствам. Дежа-вю-то си замина, не настръхвах. Просто бях смирен. Гледах тези невероятни върхове, тези стръмни зъбери, където са се катерили нашите момчета.
И ясно осъзнавах, че там, където стоя, са се водили люти сражения, и за да мога сега да се наслаждавам на този безкраен простор, преди сто години повече от три хиляди млади българи, истински патриоти, са дали живота си.
А парцалите от отминаващата мъгла все едно бяха барутна мъгла, пушеци от артилерийски огън.
Вслушвам се в гласа на свещеника, старая се да чуя думите от молитвите, и много дълбоко се надявам песнопенията да достигнат до неспокойните души на загиналите наши момчета.
Тук е и съпругата на г-н Красимир Узунов, която накратко и съкровено разказа за това как се е зародила идеята за панихидата, която вече се превръща в традиция.
Господин Узунов беше мой научен ръководител на разработката ми за 10-тия Национален исторически конкурс. Ех, господин Узунов! Какво направихте, как успяхте да съберете толкова много просветени българи на едно място, как успяхте да отворите очите на толкова много хора, както и моите очи!
Оставихме венците около скромния възпоменателен кръст, военните и офицерите отдадоха почит и козируваха.
Гвардеецът засвири българския химн. Всички пяха в хор.
Спрях камерата, и гордеейки се, че съм наследник на един славен българин запях с пълно гърло, и ми се искаше така винаги да пея! Паднахме на колене да се поклоним пред дадените жертви и запазихме минута мълчание.
Церемонията свърши. Смирението си остана. Просто седях и си мислех:
„Пра- прадядо ми се е бил тук. Участвал е лично в сраженията. Ето защо съм имал чувството, че съм бил тук. Част от кръвта ми е била тук…“
Не можех да се насладя на гледката. Искаше ми се да остана там още малко. Много рядко виждаш толкова истински родолюбци на едно място и да се порадвам за добрата организация на това събитие.
И също много рядко могат да се видят гръцки и македонски граничари да си говорят с български военни на „върха на върховете“, на самата граница между Гърция и Северна Македония.
Граници ли? Те не остават ли вече само географско понятие, макар и извоювано с много кръв? Моето поколение ли е това, което ще помни кръвта на предците си и ще носи послания за мир?
Пътят надолу. И за да не слизаме пеша в последния момент се метнахме на един гръцки пикап и като почти истински „талибани“ се заклатушкахме през урвите и стръмнините.
На възпоменателния обяд свещеникът прочете молитва и всички се помолихме. За себе си аз се помолих и за войниците, чиито останки са още там горе.
Почивайте в мир, момчета! Дължим ви дълг, който никога няма да можем да изплатим!
Още интересни четива на https://travelwithmagi.wordpress.com
