“Какво ще й гледам на Виената, град като град – хора, къщи, салтанати”, казва Бай Ганьо. Цитирам го напълно уместно, защото днес ще ви разходя из австрийската столица с книжката на Алеко Константинов, вместо пътеводител.
Хотел „Лондон”
„…Стигнахме във Виена и спряхме в традиционния хотел „Лондон”.
Слугите снеха от колата моята чанта, поискаха да вземат и бай Ганювите дисаги,
но той от деликатност ли, кой знае, не им ги даде.
– Как ще им ги дадеш бе, братко, гюл е това – не е шега, миризма
силна – ще бръкне да извади някое шише – иди го гони сетне! Ти не ги гледай, че
са такива мазни. Айнц, цвай! Гут моргин, па все гледат да докопат нещо.”
Чета тематичния откъс от „Бай Ганьо”, докато трамваят скрибуца към „Флайшмаркт” № 28 – адреса на „Лондон”, който, разбира се, отдавна не е хотел, а сграда с апартаменти за състоятелни люде.
Аристократичната постройка външно е непроменена от втората половина на ХVІІІ век, когато там се е помещавала гостилница „Белият вол”, в която редовно си угаждали знаменитости като Готхолд Лесинг, Ференц Лист и Рихард Вагнер, Йозеф Хайдн, Фридрих Ницше…
Отсреща е гръцката църква. Т.нар. „Грихен байзел” от 1447 г. Там предпазливият християнин Ганьо Сомов със сигурност е удрял по един кръст и се е бръквал с някой кройцер за свещичка за Божия подкрепа, преди да продаде гюловото масло.
Гръцкото кафене
На срещуположната страна е описаното от Алеко „гръцко кафене”. Мястото, където нашенците пийвали сутрешното си „кайве” и… преглеждали българските вестници, които пристигали във Виена с ден закъснение по треня. Табелка „От 1829 година” доказва автентичността на кафенето, в която и обстановката не е мръднала.
Сладкарница „При златната чаша”
„…Минахме гръцкото кафене, завихме към кафе „Мендл”, дето се събират българите, и се упътихме към църквата „Св. Стефан”. Тук на площада поканих бай Ганя да се отбием в една сладкарница, където аз ходех често и много добре се познавах с касиерката, една хубавичка и весела мома, но се държеше добре и не допущаше волности…. Извръщам да си избера нещо сладко и в това време един негодующ писък оглуши цялото заведение…
– Какво стана, бай Ганьо, ти ли й направи нещо? – извиках аз тревожно и сърдито.
– Не съм бе, брате, какво съм й направил – отговори сплетено бай Ганьо с разтреперан глас.
Момата, разсърдена до висша степен, с пламнало лице, с висок глас ми разправи, че бай Ганьо я оскърбил с действие, похванал я и не само я похванал, ами… Тя искаше да вика полицейския. Скандал!
Сладкарницата съществува и до днес в подножието на приказно изографисана с амазонки сграда. На почетно място върху фасадата й е съхранена рисунка на златна кафеена чашка и надпис „Zum goldenen Becher” („При златната чаша”). Издигната е през 1883 година от архитект Вилеман, който почитал идеята, че острите ъгли отблъскват и настройват негативно. Затова цялата постройка няма нито един ръб.
Кафене „Мендл”
Но да се върнем към бай Ганьо и Алековите писания: „…Седя си една сутрин в кафенето, у Мендля. По едно време като кресна в ухото ми едно: „О-о-о! Добър ден!”. Дигам си очите: един широкоплещ, черноок, чернокос господин, със засукани мустаки, облечен в редингот, незакопчан, под жилетката му два-три пръста червен пояс, с ботуши и един врачански бастон под мишница. Млад човек: да има, да има най-много триесет години… Ганьо Сомов!”.
Кафене „Мендл” е красива ъглова сграда на улиците „Ротентурм” и „Лугек”. До неотдавна мебелировката вътре сякаш идвала от музея. В него сядали на раздумка достолепни кореняци-виенчани с нюх към автентичното.
Любопитни истории с автора на „Бай Ганьо“ – Алеко Константинов https://dromomania.bg/2020/01/13/%d0%bf%d1%80%d0%b8%d1%81%d0%bb%d1%83%d0%b6%d0%bd%d0%b8%d1%86%d0%b0%d1%82%d0%b0-%d0%bd%d0%b0-%d0%b0%d0%bb%d0%b5%d0%ba%d0%be-%d0%bc%d1%83-%d0%bf%d1%80%d0%b0%d0%b2%d0%b8-%d1%81%d0%b5%d1%80%d0%b5%d0%bd/
Един злощастен ден изнасят старинните мебели, извитите закачалки сякаш се съпротивляват, заклещват се по парапета на дървеното балконче, скръбно поскърцват креслата. След няколко месеца на мястото на кафенето заблестява с изкуствената си красота италиански салон за сладолед. Но поне сградата нагоре си е същата като по бай-Ганьово време.
Операта
„…В операта даваха балета „Рuрреnfее”. Ние заемахме седалища в партера. Бай Ганьовите бозави дрешки се хвърляха в очи като контраст с общия тъмен фон на костюмите. Дигна се завесата. Тишина – мъртва. В същия този момент зад гърба ми едно истерическо ха-ха-ха-ха! разцепи въздуха…. Боже! Какво виждам! Бай Ганьо се съблякъл по ръкави и си разкопчал жилетката, която го стяга от натъпканите в пояса му мускали.
След миланската „Ла Скала” виенската опера е може би втората в света, която привлича хора от цял свят, дори ако мразят това изкуство. Защото сградата е фантастична. А изпълнението на Виенския момчешки хор е сближаване с Господ.
За чест на Ганьо Сомов трябва да признаем неговата напредничава любознателност и желание да се образова. Навремето (както и сега) цените на билетите за опера били доста соленшки и щом той, спестовникът, се е бръкнал, за да слуша „Куклената фея”, значи не е бил съвсем проЗД.
Банята
„… Бай Ганьо се бави дълго време и зад завесата на стаичката му се чуват пъшкания и се тракат някакви стъклени предмети. Най-сетне отдръпна се завесата и той се яви в натура, с влакнати гърди и с нашарени от чорапите нозе – като държеше в ръка един възел: това бяха драгоценните мускали, вързани в една не дотам чиста кърпица, които той се побоял да остави в стаичката. Той се огледа по стените на коридора, потърси някой гвоздей да закачи възела си…. Ама проста работа тези немци, един гвоздей не им стига ума да забият, па казват, че ние сме били прости. После бай Ганьо дигна единия си крак, тури и другия крак, изправи се, прекръсти се и извика: Гледай… Яла, боже, помози… Хоп!… И се хвърли във въздуха, изкриви краката си на кравай и – бух! – сред басейна. Немците окаменяха на местата си.
Мястото на конфуза е „Софиен зелен” („Залите на София”). Старинна сграда с красива фасада, от която не бе останало почти нищо, освен проядена като от екзема стена.
Зданието е било невероятно – бална зала през зимата и басейн през лятото, с вековна история и фантастична акустика. (Която очевидно е помогнала на бай-Ганьовото „Булгар! Булгар!” да кънти подобаващо.)
На 16 август 2001 г. там избухва голям пожар. След него строителна фирма купува руините на „Софиен зелен”, запазва фасадата и превръща мястото в скъп жилищен комплекс.
Епилог
“Какво ще й гледам на Виената. Дето отидеш, все гут моргин, все пари искат. Защо ще си даваме паричките на немците – и у нас има кой да ги яде…“, отсича бай Ганьо.
E, ние пък сме готови да жертваме някое евро!
Още интересни четива на http://magdalenagigova.blogspot.com
