Столицата на индийския щат Мадя Прадеш става зелена и подредена след екокатастрофа
Представете си… индийски град, в който властва чистотата и по улиците не нощуват бездомници. Нямате толкова разюздано въображение? Не е необходимо. Този град съществува! Нарича се Бопал, столицата на щата Мадя Прадеш. И е „наръчник“ за превръщането на нещастието в успех.
Светът научи за съществуването му през 1984 година, заради най-голямата производствена катастрофа в световната история. При авария в завода на Union Carbide India Limited изтичат отровни газове,
които убиват на място повече от 3 хиляди души. Близо 20 000 умират в рамките на месец,
а засегнати от трагедията са над половин милион. Сравняват последиците с тези от Хирошима или Чернобил.
От тогава екологията е на първо място при откриването на каквато и да е фабрика в Бопал. А градът е толкова загрижен за околната среда, че от 2012 година там отбелязват „Зеления Дивали” – еко версия на най-големия индуистки празник, еквивалент на християнската Коледа.
Когато Ръдиърд Киплинг е писал „Книга за джунглата“, той си е представял горите на Мадя Прадеш – щатът, наричан „Сърцето на Индия“, защото се намира точно по средата на милиардната държава. А и първообразът на момчето, отгледано от диви животни, е бил открит тъкмо там.
Столицата Бопал е далеч от общоприетата представа за типично индийско място.
От традиционните камари с боклуци по улиците няма и следа.
Липсват и прашните местни шосета, допълнително задръстени от невъзмутимо полегнали представители на най-низшата каста, далитите.
В „града на осемте езера”, както наричат Бопал, улиците са идеално асфалтирани, с поне шест платна и няма просяци за цяр. Дори призори не можеш да се спънеш в някой, който спи на тротоара.
А усърдни чистачи въртят метлите по цял ден.
На какво се дължи тази стряскаща за индийското битие промяна? На богата община с разумни и надпредничави управници.
Парите пък идват от развита промишленост, търговия със зърно, памук, опиум, дървесина и облекла. При това не само рожби на евтиното ишлеме.
Тук се везят на ръка известните в цяла Индия тъкани с бродерии от истински златни нишки или с пищни картини от перли.
Повечето от хората с метлите са същите онези далити, които преди са живели от милостиня на улицата. Днес имат заплата, с която да си платят наема, децата им са на училище. А който не е пожелал да промени начина си на живот, просто е бил изселен.
„Градът на осемте езерата“, както наричат Бопал, наистина сякаш плува във вода. Освен от втория по големина изкуствен водоем в Индия, селището е заобиколено от
няколко естествени водни огледала, които му придават очарованието на зелен оазис.
Дори и от това намига традицията – Горното езеро е най-старото създадено от човешка ръка и от XI век снабдява с питейна вода жителите на града.
Според легендата основателят на селището и на местната династия, Пармар Бодж, убил майка си и
за да изкупи вината си трябвало да съедини водите от деветте реки в царството си.
През 2011 година в чест на 1000-годишнината от коронацията му насред езерото е поставена негова статуя – любимо място за снимки на потомците.
Допълнителен щрих към усещането за „чисто новата и различна” Индия е и единственият в тази държава музей на местните племена, където можеш да видиш, пипнеш, а ако искаш и да сдъвчеш, всичко характерно за безхитростния им живот.
Наивистичните стенописи на входа не успяват да
те подготвят за сблъсъка със смяната на цивилизацията.
Гонд, бхиил, корку, байга, сахария, кхол, бхария… това са имената на племената, представени в музея с техните къщи, невъобразимо пъстър бит, вярвания, занаяти, дори с надгробните им паметници.
Катерих се по чардаци, надниквах в делви, палих светилници, въртях каменен хромел за жито, докосвах глинени релефи по стените във вид на свещени крави, заснех десетки модернистични инсталации от древно племенно изкуство… изобщо потопих се максимално.
На двора „играх” на „Дядо вади ряпа” с глинените фигури на местни деца, докато кооперативът на жените-художнички от племето гонд рисуваха по моя поръчка тюркоазена котка.
През цялото си многовековно съществуване градът е бил апетитна хапка за завоевателите. След династията Бодж, тук се „разписват” и могулите, но истински разцвет донася афганистанският наемен военачалник Дост Мохамед Хан, който създава собствено княжество, а
наследниците му и до днес имат тежест в мюсюлманския свят.
От 1819 до 1926 година монархията се управлява от умни и образовани жени от династията Бегум – доста необичайно за патриархалните и мюсюлмански традиции. Една от тях – Шах Джахан започва грандиозно строителство в столицата с архитектура, повлияна от стила на Великите могули.
Тогава в Бопал издигат Тадж ул Масджит – най-голямата джамия в Азия, училища, библиотеки, университет, както и местния мавзолей на любовта, също носещ името Тадж Махал. Величествената постройка е разположена на брега на езерото,
има над 800 стаи и е превърната в супер изискан хотел.
През 1880 Шах Джихан издига дворцовия комплекс Радж Баван на брега на Горното езеро.
В него са отсядали Махатма Ганди и британският крал Едуард VIII, абдикирал от трона, заради Уолис Симпсън.
Джамиите Шаукат Махал и Садар Манзил пък са проектирани от френски архитекти и имат типично европейски елементи, нещо доста нехарактерно за тези географски ширини.
Табелката „Вписано в съкровищницата на ЮНЕСКО” краси почти всяка забележителност в столицата на Мадя Прадеш.
На около 40 км от Бопал са скалите Бимбетка –
индийска вариация на пещерата Магура.
Те са открити случайно от професор по археология, който минал с влака покрай тях и решил, че формите им си струва да бъдат изследвани. Така от джунглата изплували скални рисунки на десетки хиляди години от различни праисторически периоди чак до средните векове.
Хората, които обитавали скалните ниши преди 12 хиляди години разказвали по стените им за простичкия си живот. Според професора художниците били предимно жени, защото мъжете били винаги навън на лов. А съпругите им,
когато свършели с приготвянето на храната и заточването на каменните брадви, започвали да творят.
Така се появили рисунките, които днес събират хиляди туристи със сюжети от преследването на бизони (които все още се въдят по тези места), обяздването на слонове, войни между племена и обикновени домакински действия. И всичко това върху повече от 600 скални заслони и над 500 пещери.
Проблемът на рисунките е, че са върху податлив към атмосферните условия пясъчник, а нито един учен досега не е предложил достатъчно добра технология, която да ги съхрани. Опитите завършили плачевно и затова сега са оставени на милостта на природата. Екскурзоводите се оплакват, че индийците са народ впечатлителен и всеки от тях се пресяга да пипне.
Други пътешествия на https://travelwithmagi.wordpress.com
За късмет на скалните творби, повечето от тях са доста над земята. Местните учени твърдят, че са открили скелети на триметрови гиганти, които спокойно можели да ги рисуват на височината на очите си.
Любителите на големите котки отиват на фотосафари в националния парк Ван Вихар и стискат палци да щракнат тигър.
Ястията в Бопал не са толкова люти колкото в останалите индийски градове, но съществува характерната култура на храненето, наречена паан. Това, по принцип, са
листа от растението бетел, които в цяла Индия се използват за дъвчене
в съчетание с различни подправки, но тук има специални ритуали при включването им в местните гозби.
В епохата на Великите Моголи в Бопал се е оформила кухня, съчетала мюсюлманските повеи с индийските традиции – рай за вегетарианците с много ориз, зеленчуци и шафран. А за месоядните, овчето е заменено от пиле.
Още приключения на https://magdalenagigova.blogspot.com/
