Интервю на Цвета Герчева за woman.bg
Магдалена Гигова е журналист по професия и заклет пътешественик по дух. Тя е убедена, че единствената смислена инвестиция е тази в спомени и затова не спира да си ги създава. В 89 държави. Засега.
Маги е изляла впечатленията си в 10 книги, някои от които в съавторство. Но четивата й далеч не са само за пътешествия. В „Звънчето на джебчийката“ е събрала журналистическите си разследвания, при които придружава български крадли в странство. А в „Шепот от стари дантели“ – любовните истории на прочути български творци и исторически личности.
Магдалена Гигова е водещ на предаването „Покана за пътуване“ по програма „Христо Ботев“ на БНР всяка неделя от 18 до 19 часа. Пътеписите си публикува в авторски си сайт dromomania.bg
Здравей Маги, ти си един от най-интригуващите пътешественици, когото екипът ни е срещал. Ще ни разкажеш ли кога осъзна, че се завинаги пленена от магията на пътуването?
Здравей, Цвети! Благодаря ти много за интереса към моите инвестиции. Защото аз инвестирам единствено в спомени.
За мен приключенията са като Бетовен – могат да се съпреживяват безброй пъти и винаги с удоволствие. Разказването за пътешествия е един от тях.
А що се отнася до магията на пътуването, имам чувството, че съм се родила запленена. В личен план съм наследствено обременена от баба си, която на 81 години се спусна с дървена количка по улей в Малките Алпи и цял живот не се напътува.
„Глобално“ съм сред онези 20% от човечеството, в чиито геном е закодиран прозаично нареченият DRD4 –
ген на страстта към пътешествия,
заради връзката си с повишени нива на любопитство. Така че, аз съм щастливо заразена с най-хубавата болест – дромомания и нямам никакво намерение да се лекувам.
Затова и сайтът ми за пътешествия се казва така http://www.dromomania.bg
– Кои са трите неща, без които едно пътешествие не може да се случи?
– Има една хубава българска дума „сърбел“. Нападне ли те сърбелът, задължително трябва да се почешеш. Та начесването на въпросния пътешественически сърбел е доста важен фактор. Останалото е любопитство, мерак и добра организация, на която да стъпи импровизацията на място.
– Какво е усещането, когато купуваш самолетен билет за любима дестинация. Адреналин, удоволствие, пеперуди в корема?
– Ох, и адреналин, и шоколад, и предвкусване на тръпка! Казват, че пътешествието било като секса – ако се практикува прекалено често се губело удоволствието.
Да ме прости Господ, от секс може и да се откажа, но от пътешествие – никога!
То самото е отличен заместител и на адреналина, и на шоколада, и на тръпката, защото ги съдържа в огромни дози.
То ме е отвеждало при жените-жирафи в Бирма и в Тайланд, които носят върху себе си между 8 и 15 кг метал и удължават шиите си с 25 пръстена. Пих чай с троглодитите, които от векове живеят в къщи, издълбани в земята в Тунис. В Тайван кацнах два дни след като тайфунът Соуделор беше оставил без ток 3 млн. души.
За посещението при жените-жирафи четете тук https://dromomania.bg/2019/07/31/%d1%82%d1%80%d0%b0%d0%b9-%d0%b1%d0%b0%d0%b1%d0%be-%d0%b7%d0%b0-%d1%85%d1%83%d0%b1%d0%be%d1%81%d1%82-%d0%bf%d1%80%d0%b8-%d0%b6%d0%b5%d0%bd%d0%b8%d1%82%d0%b5-%d0%b6%d0%b8%d1%80%d0%b0%d1%84%d0%b8/
На Бахамите плувах с кон, в Мексико яздих делфин, на Филипините се учих да правя смутита против рак, в Куба влизах в пещерата Бейамар, в Кения танцувах с масаи ритуални танци, учих меренге на Карибите…
За зооприключенията ми четете тук https://dromomania.bg/2019/08/01/%d0%b7%d0%be%d0%be%d0%bf%d1%80%d0%b8%d0%ba%d0%bb%d1%8e%d1%87%d0%b5%d0%bd%d0%b8%d1%8f-%d0%b4%d0%b0-%d0%b3%d0%b0%d0%bb%d0%b8%d1%88-%d0%bf%d0%b8%d0%bd%d0%b3%d0%b2%d0%b8%d0%bd-%d0%b2%d1%8a%d0%b2-%d1%84/
– Обиколила си целия свят без Австралия. Обожаваш Азия. Обаче все пак – кажи ни кое е това място, което истински те е променило?
– По отношение на света има още какво да се желае. Посетила съм 89 държави. Бройка, от моя гледна точка, крайно недостатъчна. Обичам да перифразирам дядото на Дрю Баримор, който беше каза „Толкова много жени, а толкова малко време“. Аз предпочитам версията
„Толкова много страни, а толкова малко време“.
Изразът „обожавам Азия“ не е много точен. Там се чувствам на своето място. Шегувам се, че сигурно в предишно прераждане съм била махарани – съпруга на махараджа.
За девет посещения в Индия не съм хванала дори хрема,
въпреки страховитите предупреждения за дебнещи амеби. Върл почитател съм на азиатската кухня, с изключение на доста безвкусните гозби в някои части на Китай. С люто и ориз не можеш да ме изплашиш.
Всяко пътуване в Азия ме променя. Прави ме по-свободен човек. Но пътешествието до Бутан ми поднесе среща, след която
щом понеча да мрънкам срещу нещо, се сепвам и спирам.
В столицата на Бутан, Тимпу, се запознах с Пема. Изкусен резбар, който превръща дървото във филигранна дантела, рисува върху него със златен варак и ярки цветове и със замах подписва произведението си. Целият ритуал би изглеждал съвсем нормално,
ако не беше изпълнен… с крака.
Още по-поразително е, че след като е поставил личния си печат, поставил е парите в портфейла си и е върнал ресто, художникът Пема отива да постреля с лък. Отново с крака. И не спира да се усмихва.
Историята му е затрогваща. Когато е малко момче старата царица посещава родното му село високо в планината и е изумена как момчето с парализирани ръце успява само да облича сложната национална носия.
Тя го взима под опеката си и го изпраща в училище по дърворезба. Пема го завършва с отличие, оженва се, раждат му се деца. А после става част от параолимпийския отбор на Бутан по стрелба с лък – националният спорт на хималайската държавица.
Отидохме да постреляме заедно. Пема улучи мишената, аз – не. От тогава при истинските или въображаемите ми пречки,
започна ли да се вайкам за глупости, се сещам за резбаря от Бутан
и осъзнавам колко нищожен всъщност е „грандиозният“ ми проблем.
По друг начин, но отново възпитателно за егото, е отношението на балийците, които поднасят дребни дарове на боговете за поредния красив ден, за късмета да се родят на блажения остров, за здравето на близките си… А когато ти направят услуга и ти им благодариш, те отговарят „Аз съм балиец, аз съм длъжен“.
В Бирма пък щом ти направят подарък ти благодарят за това, че си го приел.
Азия е училище за духа. Е, понякога нравите са и изпитание. Ще цитирам една английска поговорка „Ако китаец ти се усмихва, провери дали не ти е изял кучето“.
– Когато говорим за приключения, не можем да не те помолим да ни разкажеш някоя приключенска история. Знаем, че имаш над 1000, но все пак – разкажи ни най-любимата ти.
– Силно ме затрудняваш! Понеже много обичам животните повечето ми любими преживявания са свързани с тях. В Южна Африка попаднах в Лайънс парк, населен с прайдове
бели лъвове, които не биха оцелели в дивата природа.
Те, разбира се, не бяха питомни и гледаха доста презрително натрапниците, натъпкани в отворена кола с яки решетки.
Една млада лъвица реши да си направи шега с нас,
изправи се с целия си ръст, подпряна на автомобила и започна закачливо (така ми се стори на мен, останалите не бяха на това мнение) да го клати. След няколко минути й омръзна да гледа ужасени физиономии и се оттегли царствено.
Пак в Южна Африка преживях удоволствието да галя лъвчета-бебета. За разлика от домашните котки, те не обичат да бъдат галени под гушката, а само между ушите.
Там дружелюбен гепард ми целуна ръка.
За това странно усещане четете тук https://dromomania.bg/2019/08/05/%d0%b3%d0%b5%d0%bf%d0%b0%d1%80%d0%b4-%d0%b4%d0%b0-%d1%82%d0%b8-%d1%86%d0%b5%d0%bb%d1%83%d0%b2%d0%b0-%d1%80%d1%8a%d0%ba%d0%b0-%d0%b2-%d1%8e%d0%b6%d0%bd%d0%b0-%d0%b0%d1%84%d1%80%d0%b8%d0%ba%d0%b0/
В най-любимия ми индийски щат – Гоа, пък се въодушевих от слонско СПА.
За слонския душ четете тук https://dromomania.bg/2019/08/04/%d1%81%d0%bb%d0%be%d0%bd%d1%81%d0%ba%d0%be-%d1
Ама да не си помислите, че само ходя по света и търся животни, с които да се закачам.
На някои им върви на хазарт, на други на любов, на мен ми върви на хора! Някак си благородната съдба ми ги праща. И все на път.
Благодарение на нея (и на собствениците на килимарската фабрика в град Костандово, която тъче за Бъкингамския дворец) имах късмета да видя много отблизо принц Чарлз и Камила на тяхна територия в Уелс.
Във Виена, при срещите на фондацията на Петър Стоянов Център за глобален диалог и сътрудничество, слушах лекции на Бил Клинтън и получих неговата книга Given с автограф. Интервюирах Чери Блеър, генерал Уесли Кларк, Клаус Майне от „Скорпиънс“, Анатолий Карпов, Барозу и холивудската звезда Рик Юн (изиграл злодея Зао във филма за Джеймс Бонд „Не умирай днес“)…
Късметлийка съм си!
И накрая – 3 места, на които би пратила всеки, който ти каже, че животът му не е щастлив?
За Бутан вече си говорихме. Според статистиката там живеят най-щастливите хора в света. Имат си дори Министерство на щастието и нито един закон не влиза в действие, ако министърът не прецени, че е полезен за народа.
Забележителното е, че в страната, където нямат Брутен вътрешен продукт, а Брутен индекс на щастието, средната заплата е 30 долара. На месец!
Колкото и странно да е, бих пратила онези, дето все мрънкат… в Прибалтика. При средна заплата около 450 евро в Литва, 670 в Естония, към 700 евро в Латвия половината от възнаграждението отива за отопление, осветление и прочие комунални сметки, защото нямат енергийни източници и са изцяло зависими от Русия. А в селата са останали само деца до 16 години и възрастни над 60. Останалите са на гурбет. И населението се е стопило наполовина.
За Прибалтика четете тук https://dromomania.bg/2019/08/01/%d0%bf%d1%80%d0%b8%d0%b1%d0%b0%d0%bb%d1%82%d0%b8%d0%ba%d0%b0-%d0%b1%d1%80%d0%b0%d1%82%d1%81%d0%ba%d0%b0-%d0%b8-%d0%b1%d0%bb%d0%b8%d0%b7%d0%ba%d0%b0-%d0%bf%d0%be-%d1%85%d0%b0%d0%bb/
А управниците ми се ще да командировам в Коста Рика, наричана „Швейцария на Централна Америка“. Държавата няма армия, учителите са повече от полицаите и неграмотността е под 10 на сто. Образованието и здравеопазването са безплатни.
Няма да е зле да отскочат и до Нова Зеландия, където работил-неработил, всеки поучава 1500 долара пенсия. Включително и министър-председателят.
Източник http://www.woman.bg
