В Покана за пътуване на 10 май 2020 от 18 до 19 часа по програма Христо Ботев на БНР: В Мексико от кактус правят салата, ракия и пончо. С Мирослав Иванов до имението на Кенеди
Наталия Бояджиева 
Книгата на Наталия за Китай
В един от романите на Джеймс Клавел прочетох китайската пословица „Когато карате някого да ви чака, му давате време да си припомни всичките ви недостатъци“.
Затова направо започвам разговора с Наталия Бояджиева, която е влюбена в Поднебесната империя, след като три години живее в Пънлай – град на брега, където се срещат Жълто море и морето Бохай.
Авторката на „Светлина от Изтока“ разказва колко странно се чувства един чужденец, когато е единствения бял човек в селището и всички погледи са втренчени в него.
Колко са красиви китайските водни градове – нещо като Венеция, но доста по-стари от нея, как всеки войник от теракотената армия има различно изражение и защо при китайците яденето е издигнато в култ.
Копринени буби на шиш, пържени хлебарки и скорпиони… това е само част от менюто, което туристите с ужас наблюдават във вид на снакс по китайските улици.
Неизбежно разговорът ми с Наталия Бояджиева придобива хранителна окраска. Тя твърди, че в пънлайската кухня няма чак такива страхотии, но и кулинарията не блести с нищо ядливо. Дори баснословното скъпо животно (не растението) морска краставица било жилаво и безвкусно.
Радвало я, че абсолютно всички знаели за България и реагирали с усмивка „Приятелска страна“.
За какво може да се използва един кактус, освен да ви убоде? За салата, ракия и пончо! Но в Мексико.
В интерес на истината, салатата от кактус на вкус не е нищо особено – малко като накълцано авокадо. Мексиканците са превърнали в атракция за туристите дори отглеждането на кактуси.
Особено агаве, от който се прави алкохолната напитка „пулка”.
Технологията е безотпадна. По древен ритуал потомците на ацтеките отсичат сърцето на приличния на гигантско алое кактус. Чрез дълга кратунка с пробити дупчици в двата края, в продължение на 6 месеца изсмукват сока от вдлъбнатинката на отрязаното сърце (което вече са направили на салата). След това растението умира.
Сокът се оставя да ферментира и възсладката, подобна на сироп за кашлица напитка, е готова за употреба. Заведенията, където я сервират се наричат „пулкерии”.
Внимание! Питието е доста коварно. Лесно „влиза” и бързо омагьосва. Напълно отговаря на българската поговорка „Първата глътка е като кол, втората – като сокол”.
Дългите шипове на агавето пък се превръщат в своеобразна игла, чието естествено продължение е ликото от листата на кактуса. Чрез обработка с минерална кал то придобива жълт, зелен или виолетов цвят и с него се тъче и везе. Характерните покривки за маса и покривалата пончо се оцветяват с ликото на агавето.
В Мексико истинският куринарен авантюрист се оглежда за местен ресторант. Щом е пълен с потомци на маите, значи готвят вкусно. И люто.
Е, блюдата не са за звезди Мишлен – ориз с месо, ориз с боб, салати, бистри супи, нещо като качамак, тортили или както е по-правилно да се казва тортийи – твърди палачинки от царевично брашно…
Всички гозби на полуостров Юкатан се поливат обилно със свирепо лютия сос “Адобо”. Добре че го дават отделно.
Мразите ли лук, трябва да си кажете, защото в мексиканската кухня сигурно и сладоледът съдържа разплакващия зеленчук. Така че „Но себоя, порфавор” ще ви отърве от него.
Всяка сутрин в Плая дел Кармен наблюдавах странно животинче, което идваше да хапва плодовете на едно дърво, подобно на глог. Плашливото същество трепваше от всеки шум и затова използвах зума на камерата, за да го разгледам.
Колкото да възкликна като шопа, видял жираф „Е, такова животно нема!”.
„Сътрапезникът” ми е нещо като огромна видра без опашка, тъмнокафяв, лъскав, ушите му са като на боксьор – леко смачкани, прозрачни и без косми. Лапите му също са като човешки ръчички – с тях деликатно държи плодовете и отхапва като префинена госпожица.
Познайте какво направих? Да, може би съм куку, но отидох да опитам плодовете, които ядеше странното същество. Щом на него са му любимото блюдо, значи не са отровни. Не бяха. Щом сега ви разказвам приключенията си на „хранителен сапьор”. Имаха вкус на глог – леко сладки и с голяма костилка.
А животинката се оказа капибара – най-големият гризач в света, достига до 130 см височина и 65 килограма.
Навремето бил почти на изчезване, заради вкусното си месо, а в наши дни го отглеждат като домашен любимец, понеже се опитомява лесно и обича да се гушка.
Преди време Мирослав Иванов от Травел нюз отведе слушателите на Покана за пътуване до Ориндж каунти, естественият декор на сериала „Кварталът на богатите“.
И понеже му е тръгнало на телевизионни поредици в Америка, днес е ред на „Санта Моника“ и „Адвокатите от Бостън“.
Или по-точно на местата, където се развива действието им плюс Мартас Винярд, където американските президенти ходят на почивка, а семейство Кенеди има имение.
