В Покана за пътуване на 17 май 2020 от 18 до 19 часа по програма Христо Ботев на БНР. Шеф Жоро Иванов за звездите Мишлен и хранителните експерименти по света. В швейцарския кантон Апенцел жените имат право на глас от 1992 г.
Види ли човек един-едничък кадър от първия гост в Покана за пътуване, не може да го забрави. Независимо дали е снимал с дрон устието на река Велека, покрива на НДК или езерото Инле в Мианмар.
Той определя себе си като „професионален мечтател“ и обитава реализираните си мечти.
Живял е в Лондон и Ротердам, но е имал периоди с по 39 полета на месец. Щастлива съм да посрещна в студиото Димитър Караниколов, само че наистина се затруднявам как да го представя – като пътешественик, архитект или фотограф.
Всъщност, той е човекът, който чрез обектива си прониква в душата на хора и природа.
Когато е бил в Бирма, или както днес се нарича Мианмар, Димитър Караниколов искал да снима отвисоко Шведагон пагода в столицата Янгон. Там било абсолютно забранено да се лети. Той се отдалечил на няколко километра в близък парк и пуснал „умната птица“.
Монасите, обаче, се оказали въоръжени с анти-дрон пушка и така българинът се сдобил с няколко изключителни кадъра, но се простил с летателната си машина. Съдбата на снимките му от въздуха над езерото Инле се оказва много по-благосклонна.
Ненапразно Димитър Караниколов ни гостува в рубриката Инвестирайте в спомени. Той вярва, че пътешествието и запечатването му в снимки е най-доброто вложение.
Забелязали ли сте, че напоследък майсторите на черпака са истински звезди, а гидът Мишлен – пътеводител на добрите ресторанти по света, стана едва ли не настолна книга на всеки приключенец.
В България все още няма заведение, удостоено дори с половин звездичка от престижната класация.
Но шеф Жоро Иванов е работил 7 години в ресторант Черния трюфел в Брюксел, удостоен с две звезди Мишлен.
А преди това е завършил Френския кулинарен институт в Ню Йорк. При тази биография, направо си плаче да го разпита човек?! Понеже не успях да го откъсна от кухнята му, го интервюирах на работното му място в престижен столичен хотел.
Добре че е шеф Жоро Иванов, вицепрезидент на Евро ток – Асоциацията на водещите европейски главни готвачи, за да научим какво се крие зад словосъчетанието „ресторант със звезди Мишлен“. От него ще разберем и има ли мода в готвенето.
Какво е фюжън и молекулярна кухня и наистина ли стекът Кобе е божествен на вкус ще ни каже шеф Жоро Иванов.
Докато сме на тема храна, да ви разкажа за мястото, където се прави стипчивото и възсолено сирене Апенцелер. То е малко алпийско градче, прочуто с изрисуваните фасади на къщите си, необичайните ковани табели, бижутата с дамски коси и непривичния си диалект. И… с умението да превърне дори смешното си говорене в самореклама.
От връх Сентис над Апенцел се виждат 6 държави. А в самото градче всяка фасада е манументално произведение на изкуството.
Всичко започнало от първия аптекар, който се чудел как да намери работа на непрокопсания си зет – художник.
Заръчал му да изографиса бялата стена над фармацевтичния дюкян. Комшията харесал, малко позавидял, пък си поръчал и той. И така – целият град. Тук също се делят на протестанти и католици. Затова планината около Апенцел е цепната на два полукантона.
Все още разликата между тях е сякаш отрязана с нож.
В католическата част има широки тротоари, шарени къщи, много цветя и живи декоративни петли в дворовете. В протестантската тротоарите са по 50 см, местните си изкарват хляба не от туризъм, а с промишленост и къщите са мрачно издържани в сиво и кафяво.
Апенцелци са много консервативни и се гордеят с това. Зорко пазят рецептата на билките, с които овкусяват сиренето си.
На Коледа между селцата шетат кукери, съвсем като нашите. Костюмите се предават от баща на син в семействата.
Също като женските гиздила. Една дамска носия струва между 5 и 8000 евро и само за бродирането на яката отиват 500 работни часа. Единствено акселерацията пречи на приемствеността. Младите момичета стават все по-едри и бабините дрешки са им тесни.
При жените най-интересни са бижутата от коса, преплетена със златни нишки, а при мъжете – жълтите панталони от козя кожа и… сребърната лъжичка, закачена като обица на ухото. С нея навремето обирали каймака от млякото.
Друга странност на апенцелци е гласуването. Тук то става не с урни, ами пряко, чрез вдигане на ръка. От 5000 жители в Апенцел 3200 имат право на глас и са снабдени с вотинг-паспорти. За да си изберат кмет или да участват в референдум всички се стичат на градския площад. На първите редове са седнали старците, останалите са прави. Нарочни преброители отмятат гласовете.
Най-шокиращо е, че жените са добили право на вот едва през 1992 г. И то след изрично нареждане на съда в Лозана Не че изначално швейцарките гласуват отдавна. В демократичната неутрална държава поданиците в поли пускат бюлетини едва от 1972 г.