В този индийски щат има повече тигри отколкото в Африка
Special thanks to Madhya Pradesh Tourism
Мадя Прадеш! Когато Ръдиърд Киплинг е писал „Книга за джунглата“ той си е представял горите на щата, наричан „Сърцето на Индия“, защото се намира точно по средата на милиардната държава.
А и първообразът на момчето, отгледано от диви животни е бил открит тъкмо там, в резерватите, където днес бродят повече тигри, отколкото в Африка.
Така се шегуват организаторите на Туристическия фестивал в Мадя Прадеш (MPTM) – втори по големина в Индия, на който се стекоха 200 туроператори от 20 държави, за да получат късче от привлекателната за любителите на приключенията индустрия.
Онова с тигрите е закачка, защото големите раирани котки изобщо не се въдят в Африка, но в индийския щат наистина са доста.
Министър-председателят на щата, в който живеят повече от 75 млн. души – Шри Шиврадж Чухан заяви „Правителството започна през 2015 година няколко проекта, за да увеличи посетителите от различни страни в Мадя Прадеш.
За да видят отлично запазени исторически забележителности и невероятни пейзажи, съчетани с абсолютно сигурна среда“.
Министърът на културата и туризма на Мадя Прадеш Шри Суренда Патва допълни“Щатът разполага с невероятни природни дадености –
джунгли, старинни храмове, пищни дворци, богат животински свят, рисунки върху скали от праисторически епохи и чудесни курорти
Мадя Прадеш има какво да предложи на българските туристи, особено на онези, които се интересуват от древни индуистки храмове, разкошни дворци, диви животни и скални рисунки.
В щата съществуват девет резервата, в които се отглеждат изчезващите бенгалски тигри. Фото сафаритата там са регламентирани по строги правила, за да не се наруши естествения начин на живот на техните обитатели.
Убийството на тигър се наказва почти като убийството на човек и въпреки това има смелчаци, които си опитват късмета.
Защото на азиатския (и особено на китайския) черен пазар за природни лекарствени средства всяко косъмче от голямата бенгалска котка е равно на злато, защото минава за универсален афродизиак.
Затова всеки от влизащите в резервата „Бандавгар“ е длъжен да остави копие от паспорта си и да следва неотклонно инструкциите. Да бъде облечен в дрехи с цветове близки до тези на земята – зелено, кафяво и беж.
Да не си слага парфюм, да не изхвърля дори обелка от ябълка или опаковка от дъвка, да не използва светкавицата на фотоапарата си и никога да не слиза от джипа.
Рейнджърите знаят разписанието на тигърските семейства и най-вече са осведомени кога са се нахранили и отиват на водопой. Туристите ги причакват с камерите си от другата страна на реката или езерото.
За да не дразнят животните с щракането на фотоапаратите си. В името на безопасността и на двете страни.
Иначе в гъстите гори могат да се срещнат стотици видове птици, маймуни, пауни (оказва се, че въпреки огромните си опашки те могат да летят и ги спускат царствено от високите клони), петнисти и лаещи елени, змии…
Повечето от резерватите се грижат за над 100 тигъра във всеки, като специален научен институт се подпомага оцеляването им.
В буферната зона около всяка защитена територия има десетки вилни селища, които предлагат на гостите лукс и забавления.
Единственото, което липсва са интернет и телевизия. Но нали човек отива вдън горите, за да се оттърси тъкмо от тези досадни придобивки на цивилизацията.
В замяна на това ще се настани в къща с автентична местна подредба и баня, по-голяма от апартамента му у дома. С два душа – единият в специална кабина под открито небе и клоните на бамбука, а друг във вана-басейн, толкова обширна, че й трябва половин ден да се напълни.
По поръчка от селото идва местната лечителка, която прави оздравяващ масаж с близо три литра етерични масла.
А вечер след екологичното хапване (то няма как да е друго, понеже всички продукти се отглеждат наоколо), пристигат танцьорите и певците с омайната си музика и пъстри носии.
По неравноделния си ритъм някои от танците на тукашните племена значително напомнят българските хора.
Но са прибавили към тях невероятни подскоци, жонглиране с огромни кръгли конструкции от лико, а жените успяват да поддържат ритъма в подскоците с глинени делви на главите си, без да ги държат.
На другата сутрин призори остава само да стискате палци да срещнете очи в очи голямата котка и тя да е в добро настроение.
Тъй като тигрите са с много чувствително обоняние, а усетят ли човешко присъствие, се шмугват дълбоко в джунглата, рейнджърите използват слонове, за да ги доближат.
Първо пускат едрите животни сами в гората, така раираните й обитатели свикват с тях и с аромата им. А после, яхнали гърбовете им, ги откриват и проследяват местоположението им, за да насочат туристите на безопасно и достатъчно за снимки разстояние от тях.
Ако не се интересувате от диви животни и безхитростно битие, можете да отседнете в столицата на Мадя Прадеш, Бопал – един от малкото индийски градове, в които няма просяци и никой не живее на улиците, които се почистват изрядно всеки ден.
Още за столицата на Мадя Прадеш, прочетете тук https://dromomania.bg/2020/01/25/%d0%b1%d0%be%d0%bf%d0%b0%d0%bb-%d0%ba%d0%be%d0%b9%d1%82%d0%be-%d0%bf%d1%80%d0%b5%d0%b2%d1%8a%d1%80%d0%bd%d0%b0-%d0%b1%d0%b5%d0%b4%d1%81%d1%82%d0%b2%d0%b8%d0%b5%d1%82%d0%be-%d0%b2-%d1%83%d1%81%d0%bf/
С припечелените от добре развитото земеделие пари, местното правителство е предложило работа на всеки от бездомниците.
„Градът на езерата“ наистина сякаш плува във вода – освен от втория по големина изкуствен водоем, Бопал е заобиколен от няколко естествени езера, които му придават очарованието на зелен оазис.
Местният мавзолей на любовта, също носещ името Тадж Махал, разполага с над 800 стаи и съвсем скоро ще бъде превърнат в супер луксозен хотел.
Управлявалата в продължение на 13 поколения династия Хан е оставила старинни джамии и храмове, библиотеки и крепости.
А последният наследник на фамилията е превърнал построеният през 1928 година семеен дворец в историческия хотел „Нур ас сабах“ със зашеметяваща гледка към езерото. Освен хотелиер, Хан е шампион по крикет и боливудска звезда, което моментално го превръща в герой далеч над местното равнище.
На около 40 км от Бопал са скалите Бимбетка – индийска версия на пещерата Магура. Те са открити случайно от професор по археология, който минал с влака покрай тях и решил, че формите им си струва да бъдат изследвани.
Така от джунглата изплували скални рисунки на десетки хиляди години от различни праисторически периоди чак до средните векове.
Хората, които обитавали скалните ниши разказвали по стените им за простичкия си живот. Според професора художниците са предимно жени, защото мъжете били винаги навън на лов.
Съпругите им когато свършели с приготвянето на храната и заточването на каменните брадви, започвали да творят.
Така се появили рисунките, които днес събират хиляди туристи със сюжети от преследването на бизони (които все още се въдят по тези места), обяздването на слон, войни между племена и обикновени домакински действия.
Проблемът на рисунките е, че са върху податливия към атмосферните условия пясъчник, а нито един учен досега не е предложил достатъчно добра технология, която да ги съхрани.
Няколкото опита завършили плачевно и затова сега са оставени на милостта на природата.
Екскурзоводът се оплаква, че индийците са народ впечатлителен и всеки от тях се пресяга да ги пипне.
Веднага се сещам за Благо Джизъса и конфуза му при Колизеума и си мисля „Слава Богу, че поне не налитат да пишат онази дума с три букви, които нашенци умират да рисуват къде ли не“.
За късмет на скалните творби, повечето от тях са доста над земята.
Местните учени твърдят, че са открили скелети на триметрови гиганти, които спокойно можели да ги рисуват на височината на очите си.
Като прибавим недовършеният храм на Вишну от 12-и век, тайните, които Мадя Прадеш крие, стават прекалено любопитни, за да бъдат подминати.
Още интересни четива на https://magdalenagigova.blogspot.com/
