В латиноамериканската страна политиците не се ругаят един друг, а всеки изтъква предимствата си
Чували ли сте за чилийското барбекю париядас? Едва ли в България има човек, който да е хапвал повече от тамошната скара в пустинята Атакама от чл. кор. Проф. Владко Панайотов. Близо 12 години той е въвеждал нови технологии и изобретени от него патенти в мините на Чили, работил е с тамошните хора, гостувал им е, обикнал ги е.
А те са оценили колко много е направил за страната им и президентът го е наградил с най-високия орден, който се дава на чужденци „Бернардо О’Хигинс“ с лента.
„Покана за пътуване“ откри по телефона проф. Владко Панайотов в родното му село Бяла Черква, Великотърновско, където той очаква излизането на третата част от мемоарната си книга „Срещата на две хилядолетия през моя поглед“.
Проф. Владко Панайотов споделя в Покана за пътуване за онова Чили, за което няма да прочетем в Гугъл – как живеят и се веселят хората там, какви са отношенията и ценностите им.
И когато човек го слуша направо му се ще да хване самолета и да заживее там. Но за да се заселиш е необходимо правителството да реши, че си нужен на държавата с опита и познанията си.
Ето какво разказа той пред „Покана за пътуване“:
Почти 12 години работих в мините на Чили, в техните огромни предприятия, главно в пустинята Атакама. Започването на работа там е изключително трудно, защото Чили е върхът на нашия бранш. Те имат огромни инвестиции и печалби и са най-големият износител на мед в света – 37 процента от добива на планетата. Затова могат да си позволят всичко най-модерно в техниката.
За да работиш там, министерството трябва да каже, че си безценен кадър. А в една високо образована и интелектуално издигната страна това не е толкова лесно.
През 1989 година представих своя напредничава и екологична технология на Пловдивския панаир. Спечелихме златен медал, а от германската фирма, която беше основният конкурент за отличието, ме поканиха да внедря технологията в обектите им в Латинска Америка.
До този момент въобще не бях излизал извън България и през 1992 година излетях за Чили като представител на Германска фирма. Една ноемврийска утрин пристигнах на летището в Сантяго де Чиле. Там светят две лампи – зелена и червена, ти натискаш бутона и ако се падне червена ти проверяват багажа. На мен се падна зелена, но когато взех да вдигам куфарите, лейтенантът реши да ми помогне. Не можа да ми вдигне багажа. „Какво толкова носиш?!“.
Отвориха и какво да видят: 10 консерви копърка, 10 консерви русенско варено, кафе мляно, кафене мляно, баници, тутманици, луканки и боб. „Какво е това нещо?! Ами у вас няма какво да се яде“.
Аз съм под влиянието на онази пропаганда, която твърдеше, че в Чили върлува глад след преврата на Пиночет. Вследствие филмите на Михаил Ром и „Работническо дело“ смятах, че отивам в бедна и изпаднала страна. „Няма да ги хвърлям тези неща. Ще си ги нося“, отсякох пред лейтенанта, като знаех колко са скъпи в България. Той пък каза „Тогава когато се връщаш ще ми кажеш какво ти е впечатлението от Чили“.
Ще направя крачка напред и ще добавя, че след 23 години същият този лейтенант, вече генерал и шеф на цялото войнство на летището, когато пристигнахме като делегация от Европейския парламент, той веднага ме позна и се прегърнахме. Всички се учудиха какво общо имам аз с военните там. Той обясни и това беше повод за много закачки.
По пътя за мината „Ел тениенте“, когато разбраха, че има българин, спряхме в едно малко градче Ранкагуа. Отидохме до едно малко хотелче, където били отседнали българските футболисти за световното през 1962 година.
Излезе собственикът и разказа с голяма гордост как ги е посрещнал, как геройски са се представили, първият гол, който са вкарали на унгарците, първата точка. И как понеже кметът на града бил социалист, когато видял, че идват хора от братска България, близка по дух, духовата музика свирела, масите пращели от храна през цялото време. А нашите футболисти се представили много достойно, героично.
Стигнахме в мината, чието име се превежда „Лейтенантът“, там разговорът беше много кратък. Генералният директор каза „Добре дошъл! Ние знаем проблемите, ти знаеш отговорите. Започвай да действаш. Имаш пълна подкрепа, каквото ти е нужно ще бъде осигурено“. На следващия ден имаше конкурс между четирите най-големи фирми в света, немската фирма, чиито представител бях, спечели проекта. И заработихме по моята технология.
В Чили понятието „лъжа“ не съществува. Но поемаш цялата отговорност. Ако нещата не станат, плащаш всичко плюс неустойките и загубите. Това те държи в напрежение.
Бях непрекъснато с хората, с които изграждахме инсталациите и съоръженията, въпреки че тогава не знаех испански, а те не искаха да общуват на английски. Наложи ми се всеки ден да уча, да обяснявам основните термини. За кратко време започнахме да се разбираме. За това много ми помогна фактът, че съм музикант. И то от бранша ресторантски музиканти, които свирехме латиноамерикански хитове.
На мен ми направи впечатление, че чилийците са много дружна нация. През обедните почивки, съботите и неделите се събираха и започваха да пеят.
Особено на техния национален празник 18 септември, деня на освобождението им от испанска зависимост, аз бях сред тях, пеехме. Те танцуват едни много специални танци, които приличат на ръченица. Изведнъж в пустинята всички спират и казват „Я, сега, гостът от България, покажи важите танци какви са“. И аз хващам кърпата и започвам да играя ръченица. След това искат да изпея химна и да им го преведа. После искат да им изпея някоя от най-популярните песни.
Кой знае защо започнах “Черен влак се композира“. И в тази ли песен се разказва за планини, ме попитаха. Не, в нея се пее за любов и то много голяма, изгаряща.
След като заедно работихме и преживявахме резултатите, започнаха да ме канят при семействата си. В Чили семейството и децата са нещо свято. Та практически няма разводи. Църквата не ги разрешава, а те са силно вярващи. Децата са свещени. Никой не прави нито на совите, нито на чуждите забележка по какъвто и да е повод. В ресторантите всички пеят с оркестъра и танцуват.
Децата хвърчат като самолети и се блъскат в сервитьорите, които една удържат над себе си огромни табли. Никой не им прави забележка. Една огромна толерантност и задружност.
Чилийците са много сплотена и чувствителна на несправедливост нация. За толкова години не съм чувал за нито една кражба или пък обида.
Там няма огради, няма заключени врати и решетки. В Чили ако излъжеш веднъж, отпадаш от бизнеса завинаги. Липсва разслоението между едни и богати. Поддържа се една средна класа, която работи, произвежда и получава добри заплати. И за която държавата се грижи. За хората с по-ниски доходи има безплатно образование, здравеопазване.
Аз съм бил на предизборни кампании – няма обидни реплики. Всичко е тихо, мирно и противниците изтъкват само своите предимства. Чилийската нация е градивна. Имаме доста сходни интереси, виждания за живота, за семейството, храната е почти една и съща (с малки различия, разбира се).
Танците им напомнят ръченица. За доброто, за лошото имаме еднакво мнение. Чили върви напред стремително и за нас и е изключително важно да имаме добри отношения.
За моето пребиваване в Европарламента аз успях да направя една програма за сътрудничество не само за България, ами и за Европа с Чили и от там с Латинска Америка. Тя беше подкрепена и от тогавашния посланик на република Чили, от тогавашните еврокомисари и чилийските сенатори, но за съжаление не ми стигна времето.
Чили е спасителен фар за Европа и за България. Ако работим заедно много от проблемите в областта на новите технологии, на зелената стратегия, да ги разрешим.
Имайки предвид, че Чили е номер едно в минната индустрия. Старите технологии се заменят с нови и за нас е много изгодно да имаме такъв съюзник като Чили, защото ще имаме непрекъснато помощ и взаимодействие.
Другото важно е туризмът. Когато там е зима тук е лято и обратното. Кръстосването на сезоните и изключително добро за обмен на туристи. Като член на групата за приятелство с Чили в Европарламента посетих държавата с друга гледна точка, срещнах се със същите хора, но от позицията на евродепутат.
И с президента Мишел Бачелет се видяхме, и със следващия президент – Себастиан Пинера. Те са различни по своята политическа ориентация, натюрел и мисия, но са еднакво обичани от чилийския народ. И те еднакво подкрепиха стратегията за сътрудничество, защото Чили изповядва европейските ценности.
Там дисциплината, респектът към властта е изключително важен. Там никой не възразява на пътен полицай или на карабинерите, които в тройка от двама полицаи по средата с една жена вървят бавно и спокойно по улицата. Всички им правят път. Все едно са огромен кораб, който пори океана. Авторитетът им е безпрекословен.
Там се вярва 100 процента на думата на човека на властта. Няма скандали с корупция. Но ако имаш нужда, карабинерите винаги са на твоя страна.
