Всеки петък Dromomania.bg ще публикува авторски текст на Ирина Люцканова. Ако ви направят впечатление, коментирайте!
Автор: Ирина Люцканова
Д-р Иванов излезе от операционната малко след 2 часа̀. Изми бавно и методично ръцете си и ги избърса…все така бавно. Не бързаше. Новина като тази, която имаше да съобщи на хората отвън, търпеше отлагане. Когато я изречеш веднъж, то вече всичко е свършено и няма връщане назад.
Д-р Иванов погледна лицето си в огледалото – ясни сини очи, фини бръчки и много умора в погледа. В гъстата му черна коса блестяха издайнически сребърни нишки. Операцията на момчето продължи повече от 5 часа в опит да бъде спасен живота му.
Докараха младежа в болница „Света Анастасия“ в много тежко състояние с множество травми и счупвания по цялото тяло след жестоката катастрофа с мотор на „Цариградско шосе“.
Повече подробности д-р Иванов не знаеше, а и не искаше да знае. Лекарската професия го научи да гледа на пациентите си като на живи организми, които трябва да бъдат спасени. Нито повече, нито по-малко. Дали обичат, дали са обичани, какво работят и какви са техните хобита не интересуваше доктора. Важен бе човешкият живот и етичното упражняване на медицината. Всичко друго са излишни и ненужни емоции за един професионалист от ранга на доктора.
„Време е“, помисли си той и разтърка с топли длани лицето си. Иванов се отправи със стремителна крачка към чакалнята в болница „Света Анастасия“.
Чакалня като всяка друга – боядисана в жълто, с метални посетителски пейки и безкрайна върволица от човешки истории – коя с добър край, коя като днешната.
По коридорите на болницата звуците имат свой собствен живот – плачът е като огромна зинала паст, която поглъща наведнъж целия живот на плачещите; смехът – понякога тих, понякога радостен, но никога гръмогласен, а някак свит и скромен като изоставено дете.
Често по тези коридори се чуват само строги лекарски заповеди и забързани стъпки, а друг път – ушите пищят от зловещата тишина на очакването.
Доктор Иванов излезе в коридора и първо видя жената на пейката. Красива жена на средна възраст с делови сив костюм и очила със златни рамки. Косата й беше прибрана в стегнат кок, а на коленете й лежеше куфарче. Цялата й осанка крещеше за стабилност и уравновесеност.
Имаше и мъж, застанал до прозореца. Бяла риза, дънки, хванати зад гърба ръце. Мъжът не помръдна дори при отварянето на вратата.
– Добър вечер, аз съм д-р Иванов. Вие ли сте родителите на Станислав Прокопиев?
Мъжът и жената се сепнаха от унеса и погледнаха стреснато доктора.
Пръв заговори мъжът:
Докторе, жив ли е Станислав?
Жената продължаваше да мълчи и да откопчава и закопчава ключалката на куфарчето.
Г-н Прокопиев, г-жо Прокопиева, за съжаление по време на дългата операция синът ви почина. Организмът му, млад и здрав, не издържа на тежките травми. Екипът ни направи всичко възможно. Съжалявам.
Тази вечер коридорът остана смълчан. Само страхът и мъката се плъзнаха като черна сянка в краката на доктора. Заплетоха се в новите му мокасини и го стиснаха като костеливи ръце за глезените. По неясни причини той усети ледена буца в сърцето си и побърза да си тръгне. Тогава чу тихия глас на жената:
Докторе, моля ви останете. Тук с нас е бременната приятелка на Станислав и трябва вие да й кажете. Ние не знаем как.
В това време от тоалетната излезе прекрасно русо момиче с бяла рокля на цветя и тънки крачета, обути в сандали. Погледът на д-р Иванов се замъгли и черната тиня започна да се катери по крачолите на панталона му.
Къде завършва професионалното и къде започва личното в професията на лекаря?
В главата му преминаха като субтитри част от думите на Хипократовата клетва: „Всичко, каквото видя или чуя при изпълнението на своята професия или извън нея и което не бива да се разправя, аз ще го пазя в тайна и ще го смятам за нещо свещено“.