Езерото Ван не е само в кръстословиците (видеа)

Старинни църкви, летящи риби, плуващи котки и любовта на Семирамида

Езерото Ван за българите е просто „водоем в Турция с три букви”, познато от кръстословиците. Но когато човек се докосне до дивата красота на тези 3172 кв. км. тюркоазени води в шепите на три вулканични планини, разбира защо хората на Ван са горди, но дружелюбни, открити и упорити. Те знаят, че както природата е немилостива, така може да бъде и невероятно щедра.

Тук толкова често ще чуеш „Това го има само във Ван”, че започваш да се чудиш как тайната за местната уникалност се е опазила толкова добре от жадните за неподправени приключения туристи.

Водите на Ван са леко солени и с високо съдържание на сода. Ако искат наистина искрящо пране (без прах за пране!), жените просто го пускат в езерото. Е, трябва да внимават, защото най-дълбоката му част е 451 м и може да потъне безвъзвратно.

Подобната на сьомга риба инджи кефали се въди само в необичайните му по химически състав води.

Но понеже хайверът й не оцелява в тях, отива да го хвърли в река Бенд-и-махи и се връща във Ван с… летене.

Стотици хиляди риби задръстват бързеите на реките в стремежа си да подскочат в посока обратна на течението, за да се върнат „у дома”.

Водата прилича на супа с мърдащо фиде, а гледката на прелитащите риби е призрачно-нереална. Характерни само за тук за и котките от породата турски Ван.

Легендата разказва, че Аллах решил да компенсира суровия климат на планините близо до границата с Иран като изпратил на хората гальовната животинка.

Котките Ван най-често са чисто бели, имат едно жълто и едно зелено око и обожават водата.

Те не само плуват, ами обичат да ловят риба. У дома се държат като кучета – силно се привързват към един член от семейството, защитават и следват по петите.

Животинката е много жизнена и игрива, елегантна и интелигентна. Развъдникът на уникалната порода към ветеринарния факултет на университета вав Ван се грижи за повече от 200 котки.

Продават ги предимно на местни люде, защото мяукащото трудно се приспособява към друг климат, а ако стопанин няма средства да се грижи подобаващо за любимеца си, държавата му ги отпуска.

Интересна особеност на местната кухня е супата айрян аш от горещо кисело мляко с киселец и шепа ориз, но най-прочути из Турция са сирената с билки, с които Ван снабдява цялата държава.

В града дори има стар покрит базар, в който не продават нищо друго освен огромни бакъри с всякакъв вид сирене с дъхави треви

и абсолютно забравеното овче кисело мляко, което без майтап се реже само с нож.

Единствено във Ван съществуват и т.нар. „салони за закуска”.

Ресторант, в който се сервира само първото ядене за деня.

По обяд затваря до следващата сутрин. Заведеният възникнали, защото мъжете излизали да закусят призори, та никога да не виждат жена си чорлава и ненагласена.

А сутрешното хапване във Ван е не само ритуал, то е кантата за небцето – няколко вида сирена с билки, масло с аромат като от бабина приказка,

сладко от зелени орехи с карамфил и канела, восъчна пита с мед, дебел колкото палец каймак в чинийка, яйца с брашно и тахан, запържено прясно агнешко, маслини, хрупкав топъл хляб, несметни количества чай, който задължително се пие със захарче в устата…

Удивителното е, че макар местните да са правоверни мюсюлмани, тачат арменската църква на остров Акдамар почти колкото

джамията си, съградена от прочутия архитект Мимар Синан, издигнал „Света София” в Истанбул .

(В София той е проектирал джамията Баня Баши и сградата, в която днес е църквата „Свети Седмочисленици” – б.а.)

Храмът на остров Акдамар е създаден през Х век от арменския монах Мануел и е обвит в красивата легенда за мюсюлманския пастир, влюбен в дъщерята на свещеника – Тамара.

Всяка нощ тя излизала с факел на скалите, а той плувал от отсрещния бряг, за да се срещне с любимата си.

Когато баща й научил, я затворил у дома и накарал неколцина да палят факли в различни краища на острова. Пастирът се изтощил да плува от една светлинка към друга и потъвайки извикал „Ах, Тамара!”, откъдето и името на острова, което през вековете е станало Акдамар.

Освен с отлично запазените фрески от Х век църквата се слави с външните си барелефи, изобразяващи сцени от Библията, както и от обикновения дворцов живот на арменския крал Гагик Първи от Веспураканското царство.

Всяка година на 7 септември над 5000 арменци от цял свят се стичат на острова за света литургия.

Крепостта на Ван пък е свързана с легендата за Семирамида отпреди 3000 години. Асирийската владетелка обсаждала твърдината, но се влюбила в местен военачалник.

Докато се колебаела как да му признае чувствата си, защото той е прост войник, пък тя царица, командирът бил убит, а Семирамида – съкрушена.

За да компенсира чувството за вина, тя достроява крепостта, изкопава 52 км канал, който и днес напоява спечената като селска пета земя и след 5 г. изгнаничество назначава за управител на крепостта Биан. Чието име минава през Виан, за да стане кръстник на днешния град – Ван.

Още интересни четива на https://magdalenagigova.blogspot.com/