„Хвърли хляба си по водата, защото след много дни ще го намериш.
Еклисиаст 11:1
Ирина Люцканова
Навън кротко вали. Седя в оживено кафене в центъра на града и гледам разсеяно минаващите покрай витрината хора. На масата пред мен е отворен лаптоп.
Не искам да гледам екрана, защото там има една бяла, снежнобяла, като току-що изпран чаршаф, страница.
Без нито ред написан на нея, даже няма и думичка – да кацне като черно нахално насекомо и да размърда пипала. Най-лошото е, че и в главата ми е същото. Блъскат се мисли, нелепи идеи, спомени от вчерашни разговори и случки, но пустотата се е настанила като присъда. Вдъхновението си е отишло и аз ясно си спомням момента, в който това се случи.
Есента тъкмо стоеше на прага и се колебаеше дали да влезе в правата си или да остави слънцето още малко да се разпорежда навън. Тук-там някое жълто листо се отронваше от софийските кестени, но това все още ми се виждаше някак красиво и оптимистично. Тъжно става тогава, когато цветните есенни листа са стъпкани от човешки крак в калните локви, а дърветата започват да приличат на скелети на динозаври. Чак тогава започвам да се натъжавам.
В този ден нямах много задачи и не бързах както обикновено. Беше ми леко и приповдигнато на душата, вървях и се чувствах благодарна без да зная защо.
Това мое настроение предадох на жената в магазинчето за кафе, на портиера в офиса и на всички хора, на които се усмихнах без причина. Даряваш усмивка и добра дума на някого и за миг запалваш светлинка в душата му и този някой ако е усетил красотата на това общуване на душите, след като си тръгнеш, той дарява друг с усмивка.
Вървях и си мислех за този статичен заряд, протичащ при контакт между две „повърхности“ и колко е голяма отговорността на всеки човек към останалите заради енергията, която носи и предава. И тогава усетих разтърсване.
Точно минавах покрай църквата „Света Неделя“, когато нещо черно и свирепо ме шамароса и ме накара рязко да спра.
Видях младата циганка, която се приближаваше като на забавен кадър. С огнени очи впити в мен, пробиващи дупки в плътта ми. Стоях и я гледах като хипнотизирана и не можех да помръдна от мястото си, усетих как светлината от радост, с която бях обгърната, примигна един-два пъти като развалена коледна лампичка и угасна. В този кратък миг усетих колко е студено навън и видях, че небето се намръщи сърдито.
– Здравей, красавице! Път в чужбина те чака – каза циганката и очите й търсеха да уловят погледа ми.
– Благодаря Ви! – отговорих малко сконфузено аз. – Бързам.
– Не бързай, мила. Искам да ти кажа хубави неща. Бързаш, ама трябва да знаеш за къде си тръгнала. Всичко ще ти кажа.
Опитах се да направя крачка встрани и да отвърна поглед от очите й. Не можах да помръдна и останах оплетена в паяжината на нейното намерение.
Вече не чувах градския шум, а само бясното препускане на сърцето си, изплашено от нещо, което все още не е достигнало като информация до мозъка. Не чувах какво ми говори циганката, виждах само как се мърдат устните й и следите от червило по жълтите й зъби.
– Хайде, давай ми 50 лева, че иначе ще легнеш в черната земя. Ще питаш за мене, ама няма да мога да ти помогна тогава!
Видях, че е хванала ръката ми и ме държи здраво. Ноктите й бяха като на граблива хищна птица, дълги и извити. Не знам как намерих сили в измъченото си тяло, отскубнах се и хукнах към метрото. Прекосих булеварда на червен светофар, шофьорите яростно надуваха клаксоните, а аз тичах към свободата си, обляна в пот и с треперещи крака.
Не помня как стигнах до вратата на дома си, но помня как легнах изтощена на дивана и чувах отмереното тиктакане на стенния часовник на баба. Като присъда – тик-так, тик-так.
Тази нощ се будих два пъти от усещането за чуждо присъствие в стаята. Заспах едва призори напълно изтощена от умора. Денят ми мина на автопилот и след работа вместо да отида на обичайната си тренировка се затътрих към вкъщи с една торба шоколади, чипсове и сладолед.
Цялата ми петъчна вечер премина на дивана пред телевизора с купища вредна храна, нещо, което бях изкоренила като навик от години. Уж не мислех за вчерашната случка с циганката, но едно малко тихо безпокойство надничаше като мишле зад ъгъла и само стърчащите мустачки го издаваха.
Занизаха се дни на странни случки. Два пъти се спъвах в несъществуващи препятствия и се озовавах с рани по ръцете и краката, заливах се с горещ чай и се блъсках в автоматични врати, които не се отварят навреме.
Работата ми изостана, умората ме връхлетя като лавина и нямах никаква мотивация да работя и пиша.
Вече месеци онова крехко чувство на лекота и щастие не ме е спохождало. А днес седя в кафенето в центъра на града и търся с поглед да се уловя за нечия усмивка. От онези, които раздавах аз преди време, даряващи другите с оптимизъм и топла човечност.
Аз толкова усмивки съм раздала, че знам със сигурност, че ще се върнат към мен. Някой ден.
