Актрисата се влюбва в последния си мъж… от глад. Откъс от книгата „София. адресите на любовта“ с 47 романтични истории за известни личности
Как започва любовна история на незабравимата актриса Катя Паскалева с последния мъж в живота й – режисьора Иван Росенов, наситена с много чувства, поезия и споделено усещане за живота? С глад! Това разказа близката приятелка на звездата от „Козия рог“ – актрисата Елена Жандова.
„В един студен зимен ден аз и Катето бяхме гладни и явно Иван Росенов, който по онова време беше асистент-режисьор на Христо Христов, също е бил с празен стомах. Двете се чудехме дали да излезем да купим нещо и Катя да сготви (напук на приказките, че е лоша домакиня, тя готвеше прекрасно) или да отидем в Клуба на архитектите. Бяхме почти съседки – аз от едната страна на парка „Заимов“, Катя от другата – на бул. „Мадрид“ 70.
Любовта им с Иван почна между глада и снега. Нощта беше страшно снежна, всичко беше замръзнало. Ние с Катя успяхме да намерим маса в „Архитектите“. Появиха се двама джентълмени – Иван Росенов и поета Любен Лачански. Попитаха ни могат ли да седнат при нас.
Всички се познавахме, хубаво ни беше, много се смяхме. Тръгнахме да си ходим. Заваля сняг. С Катя бяхме в една посока, по комшийски.
Решихме да изпратим първо нея, а после мен. Отдолу – лед, отгоре – сняг. Джентълмените уж ни помагаха. Иван хвана Катя. Много е красиво, вървим между огромни преспи, натрупани от почистващите машини. И както вървяхме напред с Любо Лачански, изведнъж… няма ни Катя, ни Иван. Изчезнаха!
Чак на другия ден ги видях двамата. И повече не се разделиха! Любовта им бе една красива история, започнала сред красив декор”,
припомни си дъщерята на големия режисьор Захарий Жандов и археоложката проф. Ваня Акрабова. За тяхната любовна история – друг път.
През 1979 година Катя Паскалева вече се е разделила с първия си съпруг, легендарния пловдивски художник Георги Божилов-Слона. Двамата се развеждат, но остават толкова добри приятели, че понякога се събират просто да помълчат заедно. За това свидетелства и Елена Жандова, която им е гостувала в Пловдив още когато са семейство.
С Иван Росенов пък Катя отива да я види в Димитровград, докато играе в тамошния театър.
„В квартирата ми нямаше нищо и когато решихме да направим салата, свалихме плафониерата от стълбището и я използвахме вместо чиния”, смее се Жандова, единствената българка играла в експерименталния „Ливинг тиътър” в Ню Йорк.
– Когато Слона се разболя, Катя вече беше женена за Иван, но ходеше в болницата да му помага. Жоро беше менторът за нейния свят. А Иван се оказа, че също носи цял един свят в себе си. Това са хора, успели да създадат в душите си собствени светове и да се движат в тях”.
Катя Паскалева и Иван Росенов са много емоционални, отношенията им не са равни и безоблачни, но пък имат еднакви вкусове за музика, изобразително изкуство, книги и театър. Любовта им се изразява в дребните наглед жестове.
В началото на връзката им тя е известна актриса с цял поменик от награди, а той режисьор с няколко документални филма, който все още търси своето място в игралното кино.
Когато Елена ги кани да я посетят в Ню Йорк, Катя казва „Нека отиде Иван”, предусетила, че той има нужда да види друг свят, да се докосне до нова култура и че там ще направи впечатление със своя талант.
Росенов пък й отдава цялото си сърце и време, когато на Паскалева се случва най-ужасното нещо, което може да сполети една актриса – тумор в гърлото. Той е до нея и в най-тежките моменти, носи я на ръце като бебе.
Утешава я, когато в посолството в Париж, където е на лечение заради рака, научава за смъртта на Слона и се срива на колене пред една от картините му.
„Има нещо символично за дълбоката им, кармична сякаш връзка – нейният тумор бе отпред на гърлото, а неговият – на отзад на врата. Символично е, че той беше шест години по-млад от нея и почина точно шест години, след като тя си отиде. Иван направи такива неща за Катя, които трудно могат да се опишат”, сподели Елена Жандова.
– Малцина знаят тя за колко хора от семейството си се грижеше, колко щедра и благородна беше. Никак не беше амбициозна и алчна. Беше преизпълнена с уважение към човека – от най-добрия до най-лошия.
На екрана притежаваше невероятна сила, но Катя имаше и много силен характер. Същевременно бе и един от най-нежните хора, които аз познавам. З
атова колкото и бурни взаимоотношения да са имали с Иван, между тях имаше една нежност. Те бяха страстни – в работата си, в мечтите си, в чувствата си. Любовта им тръгна от преспите и достигна до нечовешки измерения, когато Катя се разболя”, отрони Жандова.
Истинската дълбочина на любовта им проличава в книгата „Книжни квадратчета”, която Иван Росенов издава след кончината на Катя Паскалева. В нея са събрани бележките, писани от актрисата на листчета, през последните си дни в болница „Лозенец”, нейни акварели и рисунки. И признания в любов:
Иване, скъпо мое шашлыче! Обичам те много!
Много, колкото и ти мен!
Ех, да можехме да поскиторим малко сега!
Да зацепим към Ню Йорк, а?
Хайде! Обичам те!
Катя
Иван Росенов разказва пред Кеворк Кеворкян във „Всяка неделя” след като Паскалева си отива от живота: „Поразителни бяха последните й дни в болницата. Тя продължи да се самоизследва, сякаш, за да разбере как може да се изиграе и тази финална роля без нито един стон.
Две години се бори с болестта. Но когато й направиха трахеостомата, тя разбра, че няма вече надежда и се вкопчи в писалката. Накрая аз едва я извадих от ръката й.
Катя нямаше съзнание за кариера, не приличаше на актриса, живееше без превзетости. Това за нея беше съдба, начин на живот, нещо като вдишването и издишването. И когато си поемеше дълбоко въздух, тогава беше щастлива”.
В предговора към „Книжни квадратчета” Росенов признава: „Няма нищо по-трудно от това да застанеш пред белия лист и да напишеш няколко думи за човека, който ти е бил най-близък и днес вече не е между живите. Особено когато този човек се нарича Катя Паскалева и вече принадлежи на всички… „
Да, Катя Паскалева принадлежи на всички, но любовта й докрая е само за нейния Иван.
В „Книжни квадратчета“, писани с разголваща болка, актрисата отронва: „Аз играя последната си роля на актриса, поставена пред изпитанието дали ще удържи да размие границата между реалността и условността… И премиерата… всъщност е финалът на спектакъла живот.“
Актрисата като стих
Поетът Петър Анастасов е най-младият от пловдивската компания бохеми и интелектуалци около Начо Културата, Ди Киро и Георги Божилов-Слона. Той излива чувствата, които поражда у него Катя Паскалева, в стихотворение, станало неин символ.
ТРОЙНО ОГЛЕДАЛО
На Катя Паскалева
В коридори безкрайни вървя срещу себе си
по килими, изпъстрени с дяволски ребуси.
Огледалце, кажи ми…
Боже мой, огледалото!
А какво ми е взело и какво ми е дало то?
Най-красивата можеш да бъдеш зад рампата,
но какво е театърът – работа, работа…
И в гримьорната с някакъв страх, неспокойно,
търсиш свойто лице в огледалото тройно.
Ти го търсиш с търпение зло, в репетиции,
в простодушни девици и в жени мъченици,
в талантливи сълзи и в бездарни пиеси
и не знаеш сама в тоя хаос къде си.
Но какво е изкуството – работа, работа…
А какво е животът – жестока парабола!
Всеки има начало, зенит и падение,
но забравя това и това е спасение.
И на сцената диша едвам Жулиета,
а вината е впрочем не само в корсета.
И Ромео в антракта си бърше лицето,
а вина за това има само сърцето.
Боже мой, престарели любовници страдат
и преситени юноши плюят с досада.
Би могло да ти стане горчиво и пусто,
но това е животът, това е изкуство…
А животът, макар че звучи неуместно,
означава и дрехи, и хляб, и семейство,
и любов, за която крадеш от съня си
часове неспокойни, случайни и къси.
Нямаш време за друго – очаква те сцената
и поредната роля, оная – безценната.
И се любиш с усилие сляпо на волята,
и къде си по-истинска – в любовта или в ролята?
Героинята от „Козия рог“ за себе си
„Мечтая да остарея като катедрала, не като цървул!“
„За да ми е хубаво, ми трябва един стек „Мелник“, една водка №5… И ако може, един автоматичен тостер, дето сам изключва филийките.“
