За българите Филипините е далечна азиатска държава, която влиза в новините само ако я овършее тайфун, разлюлее земетръс или си има първа дама с гибелна слабост към обувки.
За западняците островният архипелаг е източник на безупречна прислуга, покорни съпруги и отдих на копринените плажове на Палау и Боракай. Да, Филипините са всичко това. Но не само.
Когато тръгнах към Манила, живеех с погрешната представа, че ще разгледам филипинската столица за ден-два и ще хвана самолета за бърз поглед към пясъците, вписани в Топ 10 на най-хубавите крайбрежия в света. Погрешни илюзии!
Как да се изброди град, в който живеят 29 млн. души, заедно с предградията?!
Ако човек не си наеме кола с шофьор, при мършавия градски транспорт във филипинската столица, рискува да види главно чутовните местни задръствания.
Компютърно грамотните ползват за придвижване тук най-вече Uber – онази система за евтини непрофесионални таксита, срещу които родните ни “бакшиши” изпищяха на умряло и лобито им ги прогони от България.
По-бедните филипинци се возят на колоритните “джипни” – вид маршрутки, чието име идва от „американците-освободители от японския гнет”.
На тръгване рейнджърите завещали на местните поочуканите си военни джипове, за да не им плащат транспорта до САЩ. Камионетките им били оборудвани с пейки и трансформирани в масов транспорт, като белезите от войната били прикрити с шарени рисунки.
Традицията продължава до ден-днешен. Всяко джипни е ярък знак за диагнозата на шофьора си.
Едни приличат на походни параклиси, изографисани с образите на всевъзможни католически светци, други са като робокопи – целите в блестящи алуминиеви ръбове, трети буквално са филиал на Дисни… Вдигаш ръка, даваш 7 филипински песо (около 22 ст.), сръчкваш останалите пътници да ти направят място и… се гмурваш в задръстването. То също е част от забележителностите на Манила – една от най-големите, впрочем.
За да си почина от влудяващия трафик, интуитивно избирам пешеходна разходка из Старата Манила
Без изобщо да предполагам, че ще попадна в клонинг на Китай. Сигурно е нормално, щом ми се пада екскурзовод на име Ансон Ий.
Вероятно заради произхода му, турът започва от „Бинондо” – най-стария китайски квартал в света, създаден тук през далечната 1594 г. Името му означава „планински” – по времето, когато испанските колонизатори разрешили на китайците и техните филипински съпруги да заживеят тук, местността била хълмиста. Но вече е почти заравнена от човешката намеса.
Причудливата смесица от малайска, испанска, китайска, полинезийска, японска и американска култура днес превръща филипинската действителност в пъстър пачуърк.
Но първите чужденци са били китайците. Те дошли с ветроходните си джонки още през VIII век, за да търгуват своите коприна и порцелан и да ги разменят за прочутите златни перли, които се въдят само тук, твърда дървесина, еленови рога и черупки от костенурки.
Камъните, които използвали за баласт в лодките си, изсипвали направо на пристана, а местните павирали улиците си с тях.
Днес китайските филипинци са 30 процента от населението и се гордеят, че са една от най-големите задгранични китайски общности в Югоизточна Азия. Говорят малко архаичен мандарин, тагалог (местният, подобен на креолски, невъобразимо смесен език) и английски.
Впрочем, на Филипините английски говорят всички, дори и просяците. Това е начинът да се разбират помежду си, защото почти всеки град си има толкова различен диалект, че сякаш е отделен език.
Броденето из „Бинондо” тук-таме напомня на квартал в Шанхай, другаде – на атмосферата в Макао. Причина за това е господстващата еклектика и миксът от различни архитектурни стилове и религии – местните, макар и с типичните азиатски черти, са християни – римокатолици и протестанти, но също будисти и даоисти.
Смесицата личи от кръстовете, окичили традиционните будистки венци от цветя, и струпаните редом свещи и благовонни пръчици в подножието на олтарите.
По тесните тротоари в манилския Чайна таун е изнесена всякаква стока и се извършват най-разнообразни дейности. За изобилието от екзотични и незнайни храни по сергиите наоколо може да се напише отделна статия и дори книга.
На един стол направо на улицата масажират раменете на полугол младеж, на съседния ъгъл подстригват и правят маникюр, а пред близката сладкарница… бодат нечия глава с игли. Акупунктура!
Уж влизаш в ресторант, а попадаш в романтично патио, където от стените те гледат типични испански фрески, но ти сервират класически китайски гозби, увенчани за десерт с местния специалитет „хало-хало” (в превод „разбъркано-разбъркано”). Представлява бъркоч във висока стъклена чаша, състоящ се от парченца ананас и банани в сироп, оризови сладки, ядки, кокосово мляко и желирана кокосова вода, конфитюр от зрял фасул и натрошен лед. И за да е пълно ошашавянето от цветове и вкусове, най-отгоре бодват топка сладолед. Задължително извършвате действието от заглавието на сладкиша, преди да започнете да му се наслаждавате.
Причудливи космати същества са превзели витрината на цветарски магазин. Сякаш са отрочета на Чубака. Оказват се… растения. Китката се нарича „Златното пиле” и носи щастие и богатство на дома.
Предозиралият с китайско усещане пътешественик с облекчение яхва някой от бамбуковите велосипеди, с които да преживее екшън по древните калдъръми на Интрамурос – “зад пределите на стените”.
Фортът и църквата „Свети Августин”, които ви предстои да видите, са класически представители на колониалната архитектура.
Ако колоезденето по неравноделен терен обаче не ви е силната страна (или нямате бъбречни камъни за разбиване), наемете си „калеса” – файтон, теглен от вял кон, с който да обиколите основните забележителности на Стария град.
Стените, които го опасват още от испанско време, са дълги 3 километра, широки са 13 метра и са високи шест. По седем подвижни моста над дълбок ров, пълен с вода, се влизало в крепостта. Днес на това място има голф игрище.
Старата Манила обаче е жива. В нея има 15 църкви, 6 манастира, университет, училища, офиси, болница и дори издателство.
Църквата от XVI век „Свети Августин” отвън е лишена от типичния католически чар, но статуите на каменни лъвове, дарени от китайци католици, както и богато резбованите врати компенсират скромната фасада.
Типично по филипински в националния музей са съчетали огромно платно на „Тайната вечеря” с дълга колкото него маса с 13 чинии и 13 хляба, истински и по-твърди от кремък.
След катедралата следват крепостта „Сантяго”, музеят на националния герой Хосе Ризал и дворецът „Малакананг” – насищането с култура е доведено до такъв предел, че на нормалния гражданин му се приискват простички удоволствия.
Над парка „Ризол” се спуска мрак. Кръстен е на „филипинския Левски” – бореца за национална независимост Хосе Ризол, екзекутиран на това място.
По поляните, осветявани от разноцветните фонтани, влюбени двойки се прегръщат, семейства се разхлаждат на пикник, гей-мажорет(к)и се упражняват под благосклонните аплодисменти на зяпачите, старци играят шах на светлината на джобни фенерчета, деца пускат хвърчила…
И в цялата тази простодушна идилия кой знае как в съзнанието ви изниква Вапцаровият стих „И онзи див копнеж по Филипините…” Призрачно осветена „калеса” го отнася в нощта.
