Дромомания

За момчето, което вижда със сърцето си

За момчето, което вижда със сърцето си
За момчето, което вижда със сърцето си

Ирина Люцканова

Сив зимен понеделник. Вървя по заледената улица и упорито гледам в краката си, за да не се подхлъзна. В ума ми като чевръст корморан се гмуркат хаотични мисли от деня.

Ако се спра по средата на „Шишман“ и се откъсна от собствените си размисли ще видя забързани човешки съдби. Всеки носи на гърба си ако не тежка драма по Чехов, то поне живот, достоен за нечие писателско перо.

Срещи и раздели, сълзи от щастие и болка, живот пълен със светли и тъмни тонове. „Целият свят е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе различни роли…“.

Още великият Шекспир ни качва на сцената и под ярките прожектори на съдбата ни възлага живот, изпълнен с промени. А всяка промяна или непредвидена ситуация е малка драма по краткия житейски път на човека.

Въпрос на избор е каква е нашата реакция на всички тези неблагоприятни обстоятелства.

Дали ще затръшнем вратата, водеща ни към света и промяната, защото вече не вярваме в нищо. Или ще търсим позитивите в негативното.

Аз търся отговори всеки ден. И животът ми поднася като безценен дар ярки примери на животворен оптимизъм и борбеност, достойни за книга!

Преди време в училището за деца с нарушено зрение „Луи Брайл“ срещнах Християн. Той е славно момче и неговата будна осъзнатост е видима с просто око.

Хриси загубва зрението на едното си око още на 4 години вследствие на глаукома, а много скоро след това загубва зрението и на другото си око. Претърпява 4 операции, но без успех.

Хриси е благодарен на съдбата, че тази участ го е сполетяла докато е малко дете и не е осъзнавал какво точно се случва в живота му. Негови приятели губят зрението си като големи и осъзнати хора и трудно намират мотивация да се борят. И се отчайват.

Хриси ми разказа, че все още помни слънцето, небето, цветовете, лицата на най-близките си. В сънищата си той вижда и сънува цветно, защото в съзнанието му е останала някаква частичка от видимия свят.

Хриси трябва да започне училище през 2003 година, но родителите му се притесняват да го изпратят сам в София, защото е само на 8 години. Търсят вариант за ресурсни учители, но по това време все още не е въведено интегрираното обучение.

Поради липса на друг вариант през 2004 година Хриси отива далеч от дома си в специализираното училище за деца с нарушено зрение „Луи Брайл“ в София, където учи брайловата азбука и основни умения за справяне в житейските ситуации. 

През първите години на учение в „Луи Брайл“ не се справя особено добре, но в 10-ти клас започва да мисли за бъдещето. Не си представя, че ще остане само със средно образование и в 12-ти клас решава да кандидатства в специалност „Право“. Полага много усилия, учи и се явява на изпитите добре подготвен.

Дни наред Хриси очаква с вълнение резултатите от приемните изпити. По това време той е в рехабилитационния център в Пловдив. Когато майка му се обажда, за да му каже, че е приет специалност „Право“ в УНСС още на първо класиране, момчето хваща влака за София, за да е сигурен, че не е станала грешка.

След като минава еуфорията, идват тежките мисли. До сега Хриси е живял само сред “свои” в училището „Луи Брайл“. Дали ще го приемат състудентите му, дали няма да стане за подигравка? В новосформирания курс той е единственият незрящ.

За голяма изненада на незрящото момче състудентите му го приемат радушно. Съдействат му кой с каквото може – като зрели хора с големи сърца. Водят го до вкъщи, помагат му да намира залите за лекции, а когато идва първата сесия му дават материали и записки, гласово му записват важни лекции, за да му помогнат да се подготви добре за изпитите. Зрящите деца стават негови истински приятели.

Днес Хриси е вече в трети курс. От поток „Право“ са отпаднали повече от половината приети студенти. Но Хриси се бори, ходи редовно на лекции и взима изпитите си с високи оценки. Момчето не иска подарено образование, иска да получава оценки според заслугите си, защото така се чувства добре.

Християн вече се ориентира чудесно в Университета, движи се сам и знае всяко кътче и всяка зала. Момчето обаче си дава сметка колко много време е отнела адаптацията му в пространството и че това е проблем на всички незрящи, които учат във висше учебно заведение.

Хриси решава да направи кампания за поставяне на табелки на брайл на всички аудитории и кабинети в целия Университет.

Той получава разрешение от управата на учебното заведение и организира кампания за събиране на средства. Със събраните пари студентите правят табели на брайл и ги разлепят на вратите на аудиториите с приятели и служители на УНСС.

И това не е единствената извоювана битка. Преди време печели дело за дискриминация, а обезщетението, което му се полага той дарява на незряща приятелка, която събира пари за лечение в чужбина.

Щастлив е, че се бори и намира справедливост и че може да помогне със средства на приятел в беда.   

Хриси обича да се губи по улиците на София, защото когато се загуби някъде, а после се ориентира, научава нови неща за себе си и за заобикалящата го среда.

Излиза всеки ден извън зоната си на комфорт, предизвиква се, за да може да израства. Радва се на малките победи в живота.

В моментите когато се чувства отчаян и безсилен си казва, че в живота на хората има много по-тежки заболявания и проблеми и липсата на зрение не трябва да го спира. Казва си: „Горе главата и каквото стане!“ Не обича да го съжаляват.

Когато момиче стане в градския транспорт, за да му отстъпи място, той не приема. С шега и лека самоирония казва: „Аз съм незрящ, нямам проблем с краката“.   

След като завърши образованието си Хриси мечтае да започне работа към общинска администрация, където да се бори за правата на хората с увреждания. Иска да подобрява околната средата на незрящите и да търси възможности за реализация на повече хора с неговия проблем.          

При всяка моя среща с Християн, той си тръгва така, както идва. С вечната си широка усмивка и с благодарност в сърцето, която всеки път изразява и с думи.

Продължавам да вървя замислена по „Шишман“ в зимната вечер под приглушената светлина на уличните лампи. Дните на зимата са кратки и мрачни, а нощите дълги и сънливи. Движим се и живеем като в сън поради липсата на светлина.

В сивата мъгла, завила през глава града, тук – там се мяркат ярките цветове на връхни дрехи и шапки. Те принадлежат на оптимистите, на тези, които никога не приемат, че черното и сивото са цветовете на зимата.

Когато се загледам в лицата на тези хора веднага виждам усмивките им, красиви като разцъфнали слънчогледи.

Тези хора излъчват особено сияние и умиротвореност. Те са щастливи, макар че често най-усмихнатите и позитивни хора носят на раменете си тежка съдба. Но я носят така, както се носи красива пъстра дреха – с лекота и достойнство.

Ирина Люцканова
Ирина Люцканова
Please follow and like us:

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *