Автор Ирина Люцканова
Здравей, прекрасно момиче!
Здравей, моя Кари!
В тъмнината на студения бункер днес отново виждам очите ти и се моля за теб. Колко време мина, обич моя, от последната ни среща? Това е поредното ми писмо до теб. Отговор нямам, но вярвам, че си добре.
В нощта, когато решихме да избягаме от големия град, бяхме сигурни, че нищо няма да ни раздели. Спомняш ли си, Кари, как се държахме за ръце и тичахме в мрака, а след нас кучетата на черните пазители на града лаеха ожесточено.
Аз се спънах в едно коренище, а ти започна да се смееш. С онзи смях, който е на границата на истерията.
След като заблудихме кучетата и се отскубнахме от гонката, легнахме в купа ароматно сено, сгушени един до друг с очи вперени в звездното небе. Тогава, Кари, видях за последен път звездите и красотата на нощта.
Щурчетата свиреха последния си летен концерт, а ние с теб премалели от опиянение не смеехме да помръднем. След тази вечер вече няма живот.
Сърцето ми е пусто, а извън бункера казват, че било пустиня. Веднъж надзърнах навън и видях дневното небе. Сякаш черен хиджаб е скрил лицето на света и дори не се виждат тъжните очи на звездите. Слънцето го няма, любов моя.
Всичко започна през 2020 година, когато светът от късче рай се превърна в затвор. Спомняш си как ни накараха да замълчим и да притихнем. Ден след ден отнемаха родовата ни памет и желанието ни да се развиваме. Ден след ден опорочаваха смисъла на дните ни и стремежа ни към красота.
Докато станахме малки бурмички от добре смазаната машина на Новия свят. Стана някак неусетно. Но ние помнехме и другото, не бяхме удобни и ни мачкаха.
Когато затворя очи обаче, аз още те виждам на брега на морето. На последната ни лятна почивка преди „промяната“. Лежиш на пясъка с книга в ръка и небрежно въртиш кичур коса на пръста си. Усещаш, че те наблюдавам и ми се усмихваш закачливо като малко палаво момиченце.
Боже господи, бих дал и живота си, за да видя отново тази усмивка. Сладка, свободна, влюбена в живота.
Помня и онзи уплашен поглед и страха в очите ти когато ти казах, че вечерта тръгваме. Каза ми, че е по-добре да изчакаме, че не е дошъл момента, че не можеш да тръгнеш. Накрая се разплака и призна, че те е страх. Тогава разбрах, че са ни победили. Бяха ни накарали да повярваме, че нищо не зависи от нас и че сме просто хора с маски, без глас. Но с разширени от ужас очи.
Днес в бункера изгорихме последната купчина книги, за да се стоплим. Докато хвърляхме в огъня безценните произведения на Достоевски, Рей Бредбъри, Шекспир и Толстой видях сълзи в очите дори на обикновените работници.
Защото, скъпа моя Кари, ти знаеш, че стане ли на пепел последната ни крехка вяра в доблестта на човека, в стремежа да знаем и да можем повече, то всичко е изгубено. И трябва да минат стотици мрачни години преди хората да съберат смелост да махнат маските отново.
Ние се дадохме лесно, Кари, мълчахме и се страхувахме. А днес аз хвърлих в огъня „Зазоряване“ на Ницше, една от любимите ти книги. И когато дойде време да си тръгна от този черен свят ще умра със спомена за пламтящия Ницше и за огъня, който гореше в очите ти на брега на морето.
Обичам те завинаги!
Твой Грег
