Автор: Ирина Люцканова
Валя получи известието за смъртта на своя приятел Маламир в късното утро на една мързелива неделя. Точно приготвяше поредната каничка с кафе, когато чу познатия звук от месинджъра. Избърса ръцете си в меката кърпа и погледна съобщението на телефона си. Беше от Пламен и съдържаше само три думи: „Маламир си отиде!“
Валя дълго седя пред чашата кафе и гледа тези три думи, означаващи всичко и незначещи нищо. Кафето известно време излъчваше топлина, а след това сякаш внезапно стана ледено студено. „Също като човешкия живот, каза си Валя, топлината угасва изведнъж, младостта си отива и изстиналата ни чувствителност към света се превръща в кубче лед“. Мина повече от час преди жената да се престраши да се обади.
– Ало, Пламене! Да, аз съм. Нямаш ми номера? Разбирам. Как така си отиде! Получил е инфаркт тази нощ, така ли? На 33 години не е ли рано за инфаркти? Да, ясно. Ще дойда на погребението. Чао, до скоро.
Валя седна пред чашата студено кафе. От топлината му остана само спомена. А спомени да искаш – препускаха през главата й като стадо диви планински коне.
Ето го Маламир – малко рошаво хлапе с буден поглед. Първи учебен ден е, а Валя е в първи клас. Толкова се притеснява от този ден, че панделката й трепери от страх. Маламир и Пламен сядат на втория чин зад гърба й. Щом се обърне, Валя вижда луничките и усмивката на Маламир и сериозното изражение на Пламен.
С очилата си с тънки рамки, Пламен прилича на малък професор, а Маламир на негов луд асистент. Валя не си спомня точно как станаха приятели.
В живота обикновено тези неща се случват някак постепенно, ден след ден пътищата се събират и накрая слагаш приятеля в графа „най-добър приятел“. Завинаги. Ето така стана и при тях. Приятели завинаги! Заедно учеха, заедно играеха и се смееха. Само Валя си поплакваше тайничко, защото нали е мъжко момиче и не трябва да плаче пред приятелите си. Това обаче беше само в началото.
Когато станаха тийнейджъри и момчетата пускаха пред нея по някоя и друга сълза – от яд, от гняв, заради нещастна любов или просто от наличието на високи хормонални нива.
В 10-ти клас Маламир се влюби за първи път в едно красиво русо момиче от съседния клас. Умна, грациозна, амбициозна девойката имаше съвсем други планове за живота си, които не включваха Маламир. Историята приключи тежко и донесе на момчето първите душевни страдания. До него бяха Валя и Пламен, всеотдайни стожери на неговото сърце. Не му позволиха да се скапе. Вдигнаха го на крака.
Но Маламир някак се промени, стана затворен и умислен. Усмихнатото и шантаво хлапе отстъпи мястото си на сериозен млад мъж, който в 11-ти клас реши, че ще става сърдечен хирург. Отнякъде у Маламир се породи желанието да изучава човешката душа.
Първо искаше да научи каква е нейната материална структура, какво задвижва сърцето и кое го кара да спира. Коя е искрата която предизвиква кръвта да циркулира във вените.
След това се разколеба и реши да следва психология, за да научи повече за чувствата и поривите на сърцето. Искаше да дълбае със свредел, до болка. Да стигне до онези мрачни кътчета на душата, в които те е страх да надзърнеш дори. Да изучи копнежите и радостите, които съпътстват любовта и страданието.
Маламир беше променен, обсебен от болката на човешката душа. И търсещ красотата й.
На погребението нямаше много хора. Смазаните родители, бившата съпруга и няколко приятели. Валя се беше вторачила в снимката на чаровното усмихнато момче, подпряна пред затворения ковчег. Сбогува се мислено с детството, с Маламир и с онези последни човешки спомени.
След като завършиха училище Маламир беше приет да учи психология в Софийския. Ожени се още в първи курс, а в трети вече беше разведен. Така и не разбра каква любов дарява женското сърце. Отчаяна, любов-размяна или кратък миг топлина.
Обаждаше се на Валя късно през нощта и с часове й разказваше за любовта, която търси, а не намира. А би трябвало в човешкото сърце да съществува онази буря, наречена любов. Така е устроено!
Понякога Валя се чудеше защо Маламир е толкова наранен. Даже веднъж се престраши да го попита, но момчето само сви рамене и се загледа през прозореца.
След погребението Валя остана за малко сама на пресния гроб. Приклекна в краката на най-добрия си приятел и му прошепна думи за утеха. След това бавно извади от джоба си сгънат лист хартия. На него бяха написани думите:
„Умря от липса на любов, приятелю. Дано нараненото ти сърце намери покой“.
Листът се отрони от ръцете на Валя и падна като умряла птица. Жената стана и се отдалечи в мъгливата утрин, а всичко наоколо потъна в тишина.
