В края на 2020 г. излезе продължението на романа за лагера край Ловеч от Васил Ю. Даскалов
Насилието, макар и предадено фотографски, с думите на свидетелите, е само една функция на изумителната човешка устойчивост. Вярата и себеотричането отлагат във времето срещата и обичта на близките.
Женският персонаж прави обществения щрих пълноценен и изгражда контраст с мъжката обреченост.
„Ако се бе случило в първите дни от въдворяването, тя щеше да се предаде на угнетението, на безумната, тровеща липса. Мизерията и грубостта са я подготвяли, отлагайки месец подир месец в гърдите ù слоеве на семейна, любовна безпътица. Вкараха ги заедно не за да страдат редом един до друг, а за да се научат да живеят разделени, самотни.
Немало е как да умрат и двамата, защото жената като по-чувствителна и лабилна отнася болката със себе си, за да я опитоми, да привикне с нея, както се свиква с доживотен недъг. Присъдата за щастливия им, немирен порядък.“
Репресиите не засягат само потърпевшите и генералите, те са състояние на цялото общество. В този смисъл Васил Ю. Даскалов залага емоционалния заряд в образа на майката, която, посредством своята изконна грижа, извеждат темата за неизбежната гибел.
„Прегръщат се, плачат. Тя стиска ръцете му изплашена. Станал е по-слаб и от нея.
– Майко, шшт. Млъкни. Ти не разбираш, не си даваш сметка. Свършено е с мене. Напразно избегах, нема къде да ида. Най ми е болно, майчице, че синовете ми ще растат без баща.
– Не говори така… – тя вдига ръка, донекъде допуска, че той има право, но като майка как да приеме такава участ.“
Текстът отново следва плътно мемоарната и документална хроника, позовава се на интервюта и анализи от досиетата. Книгата следи за съдбата на Борис Гиков, Божидар Витанов и Никола Дафинов – трима млади, въдворени в поделение 0789.
Концлагерът се оказва всеобхватен, той е метафора на контрола, който продължава да държи душите и след закриването на учреждението, да разбърква съдбите им, да ги държи в нищото между пропуснато и небъдното.
„Лагерът носеше друг, интензивен ужас, там се умираше и всека минута беше отсрочка и борба за живеенето, но изселването преобръща понятието за свобода, то протяжно и упорито реже парче по парче от неосъжданите, парче от роднините, парче от приятелите, парче от способностите и принадлежността, парче от човешките стремежи и идентичност. Много от лагеристите се изправят пред този скок – да изчакат търпеливо, да надживеят комунизма, ако изобщо го надживеят, и с осъзнаването, че в това покорно чакане ще прескочат, ще изпуснат бъдещето си.“
„Трамваят чатка под нозете му. Никола приближава болницата. За пръв път мрази София, вижда му се огромна, противна, пълна с разпокъсани, разбити съдби, жестока, обричаща на невъзможности и на размито изпусната радост, на лъстиво партийно надмощие. Подписвай! Той изкачва стълбите на бегом, препъва се, тича, за да стигне до нея, да ù поиска ненужната прошка. „Смъртно легло“. Нема как да ù помогне, само да я види, да стисне ръката ù, преди тя да си иде, да изкаже синовната си благодарност и съжалението, че не са живели по-добре. Тича и търси стаята ù… Знае добре отговора. Казвала му го е много пъти. Той ще ù прошепти: „Съжалявам, че не можа да се гордееш в мене“, а тя ще отвърне: „Аз винаги съм се гордяла, никога не съм се срамувала“
По-малко известен е фактът, че оцелелите от лагера са интернирани в североизточна България, в нищетата на селския надник. Разделяни – синът от майката, мъжът от съпругата и детето, едно безкрайно преследване, обосновано на чл. 14, който ще държи набедените далече от София чак до 1975-та година.
Но дори и след тази развръзка, завърнали се по родните улици, душите не могат да намерят покой. Тяхното съществуване е подчинено на кошмара от преживяното. В началото на 90-те те, оцелелите, пушат, въздишат и описват ада в интервюта пред телевизията и вестниците.
В края на романа ставаме свидетели на перипетиите на дело 4/1990, натоварено с нелеката задача да осъди виновните за геноцида. Демокрацията подрани за лагерните ръководители, които все още са живи в началото на 90-те, но дали не закъсня, за да може да ги накаже справедливо?
„За мен присъдата идва с всеки един читател. Тези събития са част от българската история, не бива да се срамуваме. Трябва да знаем. Защото, знаете ли, докато четях мемоарите и документалистиката, аз стигнах до един важен извод. Не съдебната присъда, а обществената, тази на всеки един читател, който също знае, ще даде мир на душите.“
Не на последно място, мислех да спомена цитираните политици в книгата, но тяхната връзка с лагера е всеизвестна. Вместо това реших да споменем някои от потърпевшите, за които няма да намерите резултати в гугъл. Техните имена също трябва да се знаят: Бойко Босилков, Христо Вълчев, Иван Хинков, Петър Бързаков, Иван Григоров, Ечно Григоров, Борис Бушев.
Едно от малкото допуснати за изпращане писма от лагера от Никола Дафинов до семейството му:
„Скъпа, майко, татко и Лиди,
При свършен факт трябва да ви пиша, че се намирам в Ловеч в поправителен лагер чрез работа. Сега, когато ви пиша, очите ми се пълнят със сълзи. Скъпа мамо, единственото нещо, за което те моля, е да не се тревожиш. Вземи нещата по-леко. Знам, че ти е тежко. Животът е тежък и човек се учи във всеки един момент. Моля те, от дъното на душата си да ме извиниш за това тежко страдание, което аз ти допринесох. Аз имам право на три месеца да получа и изпратя едно писмо. Моля те изпрати ми ватено долно бельо, няколко чифта вълнени чорапи, по-дебели. Едно старо кожухче и едни гумени шушони. Дрехите изпрати в отделен колет с изрично указание, че съдържат дрехи, за да не изгубя право на колет с храна. Адресът ми е Никола Милков Дафинов, поделение 0789, МВР гр. Ловеч, Каменни кариери. Прегръщам те най-сърдечно и те целувам хиляди пъти. Бъди здрава! И ви моля, кураж! Чакам единствената ми радост – вашето писмо. Вашият син, Никола.“
