„Любовта е единствената сила, способна да надвие смъртта и да осъществи връзка между световете“. Алисън Дюбоа
Ирина Люцканова
Знаеш ли, Жозе, какво се случи в онази нощ? Дали изобщо някой разбра, приятелю, колко крехък е животът? Беше тиха и спокойна вечер с дъх на канела и червено вино. С Матилде вечеряхме дълго и се смяхме до сълзи на някакви стари спомени. Може би е било предчувствие или просто случайно съвпадение.
Разглеждахме стари снимки на децата, спомнихме си трепета на първите ни срещи и последвалите дългите години заедно.
Матилде се обади на Мария, за да попита как са внуците. Смяхме се, защото малката Алане днес на излизане от детската градина забравила да обуе обувките си и тръгнала по пантофки в снега. Говорихме си и за това, колко радост и мъка сме преживели заедно, Жозе, но колко много смисъл имахме в този наш проклет живот.
И когато старият стенен часовник удари 11 часа, Матилде ме погледна в очите и ми каза, че ме обича. След това стана от масата, бавно и старателно изми чиниите и отиде да си легне.
Сърцето ми се сви, Жозе, докато я гледах как тътри чехли по пода. Моята Матилде от снимките преди 45 години беше висока, стройна атлетка, нахакана мадама, която може да побърка всеки. Носеше се като тайфун по улиците и не приемаше поражения или откази. Днес е красива възрастна жена, с лице, на което с тънък писец са изписани всички беди и неволи, всяка радост и победа.
В походката й вече не се вижда онази младежка устременост, но очите й, Жозе, те са все така гълъбово сини и пълни с живот. Само ако знаех, Жозе!
Тъкмо се бях унесъл в лека дрямка след дългото четене. На нашите години май трудно се спи. Сякаш искаш да си буден, за да не пропуснеш повече нито миг от краткия живот. Ех, Жозе, а като млад спях като пън до обяд и пропилявах безхаберно времето си. Тъкмо се бях унесъл и чух шум от стаята на Матилде.
Скочих и с непривична за годините си бързина стигнах до стаята и отворих вратата. Матилде лежеше на земята в странна поза. До нея се беше претърколила книгата, която четеше. Още непрочетена.
Веднага разбрах, приятелю. Разбрах по леко открехнатия прозорец, от който лъхаше студен въздух, разбрах по бялото перде от тафта, което плавно се движеше на вълни.
Разбрах, че оттам се е измъкнала смъртта и е отнесла душата на моето красиво момиче.
Няма да ти разказвам какво се случи после. Това така или иначе е историята на всеки човек напуснал зримия ни свят. А всеки рано или късно го напуска. Важното е, приятелю, че изпратих моето прекрасно момиче с обич, а още по-важното е, че тя си отиде, чувствайки се обичана. И това беше изписано на лицето й.
Отново мина пред очите ми като на филмова лента целия ни съвместен живот.
Бяхме щастливи и обичахме. Борихме се и побеждавахме. Падахме и ставахме. И знам, че ще се срещнем отново някой ден. Но не още, не още.
