На 25 април 2021 по програма Христо Ботев на БНР от 18,30 часа ще чуете: Приключенията на Оля Ал Ахмед в Буенос Айрес. Как хранителният сапьор Магдалена Гигова опитва швейцарски гозби
Не можете да сбъркате гласа й. Нито неповторимия „аромат“ на нейните песни, пропити с носталгия, страст, любов, намигване и щипка хумор. Богдана Карадочева няма нужда от представяне и независимо дали говори или пее, го върши с еднакво вдъхновение.
Тя е попила парижкия дух и шик от френските си гувернантки, а в Покана за пътуване ще пътуваме с нея до града на влюбените, на Лувъра, на Сена и Айфеловата кула.
Но и до онзи Париж, който Богдана Карадочева е вградила в своето ДНК. Париж с аромат на младост, любов и успех.
През 2018 година певицата е обявена за Почетен гражданин на София, но с такъв възторг говори за Париж, че се чудя как от френската столица още не са я удостоили със същата чест.
Ееех, бих искала всеки от слушателите на Покана за пътуване да има в сърцето си по един град, в който да се влюби. Както Богдана Карадочева е влюбена в Париж.
В тесните калдъръмени улички на Цюрих се гушат десетки кафененца и ресторантчета, но къде напира да иде любопитната ми душа на заклет „хранителен сапьор” – да хапне фондю, разбира се.
Традиционната швейцарска гозба се прави от два вида местно сирене (нещо като по-„стойностни” кашкавали), натрито с чесън дъно на специално котле, чаша бяло вино и малко от традиционната ракия „кирш”.
Ястието е просто – достатъчно е сместа да къкри до стопяването на сирената и котлето да се поднесе със спиртник отдолу на масата, заедно с дълги двузъби вилици и цяла купа залчета хляб. Обаче яденето му си е ритуал!
Който си изпусне хляба вътре плаща сметката, ако е от мъжки пол, измива чиниите ако е от женски, а детето пее или рецитира нещо.
Но манждата е бая тежка и засища задълго.
Извън фондюто е трудно да се каже, че има традиционна швейцарска кухня. Гозбите се влияят от немските, френски или италиански веяния, и често показват колко бедни са били хората, преди за открият туризма, банките, часовниците и шоколада.
В цялата област Тичино, италианска Швейцария, сегашните градчета за милионери като Аскона, Лугано и Локарно, преди векове направо са си умирали от глад.
Традиционните местни сладкиши са курабии с брашно и мармалад от кестени. Звучи вкусно и екзотично, но преди векове кестените са били средство за оцеляване.
За крепостта в град Белинцона разказват легендата, че оставените да я пазят постове от римски войници пуснали жална депеша до „центъра”: „Пратете храна, много сме зле. През лятото, макар да има наводнения, все пак успяваме да убием по нещо, но през зимата умираме”.
От Рим не се поколебали и им изпратили кестени. Според историята на Тичино от тях са правели брашно за хляб, сладки, естествени бои за дрехи и за изографисване на църкви, каша за бебета и какво ли още не.
Когато след векове дотътрили царевицата от Америка цялото местно население се хвърлило да яде полента (иначе казано качамак) и настъпил масов мор. Оказало се, че кестените съдържат почти всички необходими витамини и минерали, докато царевицата само наяжда.
Днес сладките от кестеново брашно и мармалад, гарнирани с някоя от тези легенди, също са туристическа атракция и вървят по 5 швейцарски франка парчето.
Като още един гъдел за туристите в кантона Енгадин (където е Сен Мориц и дори твърдят, че говорят някакъв свой енгадински език) са оставили непокътнати старинните си хладилници, чучнати насред ниви и ливади.
Те изумително напомнят атрактивните бункери в Албания от ерата на пещерния социализъм на Енвер Ходжа. Направени са само от камъни, без нито зрънце хоросан. Под примитивните куполи е страхотен студ и в най-жаркото лято.
Преди години местните селяни са държали там млякото, сиренето и мръвките си. Днес са атракция, пред която туристите умират да се снимат. А виното, извадено от утробата им, е баснословно скъпо, но им се услажда неистово.
Но и характерното тукашно ястие показва не желание за гастрономия, а за засищане на върл глад. „Наяждащата” гозба се нарича пицокел и с нея са поминували пастирите в планината.
От черно брашно (не с диетични мераци, а поради недоимък) и вода се замесва тесто, разточва се на тънки кори и се разрязва на ивички, които съхнат на слънце.
Полученият брат на юфката се сварява със сол и масло. Към него се добавят всички зеленчуци, които има в свеж или сушен вид – от картофи, през зеле до грах, плюс настъргано местно сирене. Каквото Бог дал от кравата и градината. Ама пък е вкусно! Стига са не го ядеш всеки ден.
С журналистката Оля Ал Ахмед в Покана за пътуване сме надниквали в нубийските пирамиди, без да ни стигне проклятието им.
Ходили сме до Судан при риби с човешки зъби и сме били в опасна близост до комодски варан в Индонезия.
Днес тя ще ти поведе в ритъма на тангото към града на добрите ветрове, както се превежда името на Буенос Айрес.
Всеки от 50-те квартала в аржентинската столица е абсолютно различен, а гробищата са са една от основните забележителности. Там училищата водят децата, посещават ги студенти и туристи, за да видят изумителните скулптори, които са истинско произведение на изкуството.
Оля Ал Ахмед е имала чувството, че се намира в музей. Буенос Айрес е разположен на десния бряг на река Ла Плата (Сребърната река) при нейното вливане в Атлантическия океан.
Според Оля това е един особен град, своенравен, величествен и много аристократичен, нетипичен за Латинска Америка. Около 81% от населението на Аржентина е с европейски произход.
За журналистката Аржентина е танго, усмивка и вино. Тя също като мен е член на Световната федерация на пътуващите писатели и българската й секция Абужет, която празнува почетните 65 години.
Ла Бока
Стихотворение от Оля ал Ахмед
Къщурка малка, цветно синя,
В безумната красива Аржентина.
Къщичка от тенекиени мечти,
А вътре в нея сме само аз и ти…
Танго звучеше от къщичката синеока,
Ах, как ми липсва кварталчето Ла Бока!
Живот в палитра аржентинска потопен,
С танго любовно от багри озарен…
