Искра и Феня Декало, кореспонденти на БНР в Израел
Кореспондентите на БНР в Израел и любителки на пътешествията Феня и Искра Декало се шегуваха, че единствено те все още на са постили Тайланд. И май имат право. Само аз съм била там шест пъти. Но ето, че им се случи! Преди да разкажат за „своя Тайланд“, както те са го видели и почувствали, обаче споделят за най-неочакваното приключение, в което са били въвлечени, заедно с група израелски журналисти, по време на това пътуване.
ИСKРА: Ние никога не сме били разследващи журналисти. Но една от големите звезди на израелското телевизионно разследване Давид Сюлейман, който беше в нашата група, ни помоли да участваме в негова „акция“ на летищата в Израел и в Тайланд.
От нас се искаше да се опитаме с мобилните си телефони, да заснемем на аерогарата в Банкок как му конфискуват обикновени метални нож и вилица, точно такива каквито поднасят с храната в Бизнес класата на самолета, с който летим. Феня се провали като ТВ оператор, (на нея въобще техниката й е противопоказна), но няколкото други журналисти направихме по едно късо клипче, което охранителите веднага изтриха.
Давид Сюлейман знаеше как да ги възстанови и се оказа, че акцията е заснета от няколко различни гледни точки. Предстои монтаж и излъчване на материала. Самият разследващ журналист успя да се вмъкне и да заснеме обеда на хората от бизнес класа, където ясно личат металните ножове – същите като този който му прибраха.
Тъй като не за пръв път Давид Сюлейман се занимава със сигурността и удобството на международните полети, го помолих да отговори на няколко въпроса.
ИСКРА: Разкажете за някои от разследванията си, които придобиха световна известност и бяха излъчвани по много телевизии.
ДАВИД СЮЛЕЙМАН: През 1993 година току що бях завършил специализация по разследваща журналистика, но в медиите не знаеха на какво съм способен, за да ме наемат на работа. Нямах никого зад гърба си освен тогавашната ми съпруга, която имаше задачата, ако ме хванат, да разтръби на медиите каква е била истинската цел на моята акция.
А тя беше да вляза в летище „Бен Гурион“ – може би най-охраняваното в света, без пропуск и без документи. Няколко дни следих как преминават през служебния вход.
Намерих си костюм в същия цвят като този на служителите. Но кройката беше малко по-различна и затова си държах сакото в ръка. Натиснах звънеца и помахах с ръка, както там e прието. Така преодолях първата врата. Тя беше охранявана от трима пазачи. Не ми направиха проблем и продължих.
Минах край охранителите на самото летище. Също им махнах. Приближих се до самолет на Ел Ал. Имаше трима охранители: от самолетната кампания, от летището и от спецслужбите. Бяха въоръжени. Като се приближавах към тях, вътрешно треперех. Но никой на предположи, че не съм от персонала. По стълбите на самолета трябваше да мине пътник. Внимателно го отстраних от пътя си. Махнах дружески на стюардесите. Огледах се къде има свободно място и се настаних на него.
След 10 минути вратата са затвориха и самолета полетя. Даже не знаех за къде пътувам. Тогава съобщиха на пътниците, колко ще продължи полета, на каква височина и кога ще пристигнем в… Найроби в Африка. Помолих стюардесите за разговор с командира. Казах му че съм разследващ журналист и съм успял да проникна в самолета му без документи и без билет.
Върнаха ме в Израел. 11 часа ме разпитваха спецслужбите. Още докато се връщах, вестта за акцията ми се предаваше в новините. Тя ми отвори врати за разследвания от всякакъв вид. Предизвиквам различни организации и системи, разкривайки уязвимите им места. В началото пишех в печатни издания. После – в телевизията, в най- престижното предаване за разследваща журналистика „Колботек“.
Cледващата ми акция бе до Франция. Забелязах, че никой не проверява възглавничките на инвалидните колички. Наех една и във възглавничката й поставих играчки: пистолет и граната. Седнах в количката. Знаех че няма да я поверят, защото е метална. Материалът бе за най-тиражния по онова време израелски вестник „Идеот ахронот“. С мен пътуваше фоторепортер.
Разследването беше на действията на израелската и на френската страна. Летяхме със съответните авиокомпании. Във Франция ми беше по-страшно. Не от хората, от кучетата и от митничаря. Но и те не се занимаваха с един инвалид…
Разследването ми беше препечатано поне в 20 държави. Сега никъде по света инвалидите на пътуват в собствените си колички, а преди да ги качат в багажното, те преминават специално обследване.
Преди година, когото имаше сравнително малко полети, отлетях до Гърция, придружен от оператор на първи канал на тукашната телевизия. Бях облечен като служител на тяхното летище. Също дружески помахах с ръка, влязох в помещения и снимах документи, до които имат достъп малцина дори от работещите в летището… Отново разследването имаше световен отзвук.
Преди 5 години ми дойде друга идея. Представих се за друг човек (бях си набавил чужда лична карта със снимката, на която въобще не приличах) и постъпих на работа на международното летище у нас. Отидох във фирмата която организира чистенето на аерогарата и самолетите. Казах, че искам да бъда чистач на самолети.
Разгледаха ми личната карта. Питаха защо не си приличам. От „личен състав“ малко се двоумиха, както и от отдела за охрана, но липсата на работна ръка за ниско платени длъжности надделя. Получих достъп до различни места на летището плюс самолетите.
Вътре бяхме 10 души чистачи с конкретни задачи. Моята беше да наредя на гърба на всеки стол рекламни материали и списания. Специално си бях донесъл няколко кенчета за безалкохолни напитки. Поставих ги на най-различни места на самолета, който след няколко часа трябваше да отлети. Все едно, че са бомби.
След два дни, когато самолета се завърна, ги намерих там където ги бях оставил. Заснех ги и си ги прибрах. Така направих с 6 самолета, които летяха до различни дестинации.
ИСИ: Какъв беше резултатът от опасностите, на които се подлагахте?
ДАВИД СЮЛЕЙМАН: Разследванията ми подробно се разглеждат от съответните органи и настъпват изменения в работата им. След първото ми разследване за влизане през служебния вход, сега то става с пръстови отпечатъци и специална техника за идентификация. Вече казах каква стана процедурата за инвалидните колички, при това във всички международни летища. Почти няма разследване, след което нещата да не се променят.
ИСИ: Има ли прилика между театъра или киното и разселващата журналистика?
ДАВИД СЮЛЕЙМАН: Винаги съм искал да бъда артист. Разследващата журналистика ми дава възможност да си напиша сценария, да избирам костюмите и реквизита, да режисирам действието. Например когото ме приеха за лекар, си облякох бяла престилка, сложих си очила и лекарска слушалка . Казах, че работя в конкурентна болница и искам да вземам при тях само нощни смени.
Приеха ме без да попитат за диплома. Навсякъде по света не достигат лекари. Настоях на първото ми нощно дежурство с мен да има лекар за да ми “предаде работата“. Не исках заради моето разследване някой болен да пострада.
Разбирам, че адреналинът е важно нещо в моята професия и трябва да го преодолея. Когато съм в акция, всички чувства сякаш замръзват. Действам като робот. Основната ми грижа е да не бъда разкрит преди да съм си свършил задачата.
ИСИ: Когато гледате театър и кино, не смятате ли, че там адреналинът дори е по-малко.
ДАВИД СЮЛЕЙМАН: Когато сценарият е добър и актьорите са органични, случващото се на сцената или екрана също ме държи под напрежение. Ако не са, наблюдавам сценичните ефекти. Нали идвам от телевизията, интересни са ми детайлите. Не скучая.
ИСИ: Вашата книга е за границите в разследващата журналистика.
ДАВИД СЮЛЕЙМАН: Много от нещата, които направих, ако не бях журналист, можеха да минат за криминално престъпление. Не че има закон, който защитава разследващите журналисти.
Но има закон, според който всяко действие, което не е продиктувано от лично облагодетелстване или няма криминална насоченост, не е подсъдно. Няколко пъти този закон, който е за всички, а не само за журналистите, ме е спасявал.
Критерият дали да направя някакво разследване е дали темата представлява обществен интерес. Знам, че заради моите акции, има уволнени служители, но безопасността, живота и здравето на обикновените хора са по-важни. Колкото по-бързо системите се развият, толкова по-добре. Не съжалявам за нито едно от моите разследвания!
