Автор: Ирина Люцканова
Бомбардировките над София по време на Втората световна война са една от най-големите трагедии, сполетели нашата столица в цялата й история. Между 14 ноември 1943 и 17 април 1944 година над София са извършени общо 12 бомбардировки – 7 дневни и 5 нощни удара, хвърлени са 4275 бомби, загиналите и ранените са над 2000 души, разрушени са 12 000 сгради.
Инициатор за бомбардировките над България е британският министър-председател Уинстън Чърчил, който стартира операция под кодовото наименование „Прицел от упор“. Това е сухата статистика. Но зад нея стоят много човешки съдби, болка, загуби и разруха. Какво се е случило в онези съдбовни дни, какво са преживели мирните жители на София?
Каним ви на изложба в Националния военноисторически музей (НВИМ), който се намира на територията на район „Оборище“. Но преди да посетите изложбата ще ви срещнем с Деяна Костова от НВИМ, за да научите от нея интересна информация за временната експозиция, наречена „Белезите на войната“. Експозицията може да бъде видяна до края на месец август.
Деяна, как се роди идеята за тази изложба?
Нашият музей винаги се старал да отбелязва годишнини от важни исторически събития за България. Преди време решихме, че трябва да направим изложба, посветена на Втората световна война, която да бъде открита на датата на първата бомбардировка над София – 14 ноември.
Признавам, че беше голямо предизвикателство, защото се събра голям обем информация, но от друга страна бяхме привилегировани от факта, че това е последната война, водена от българската държава, тоест в исторически план тя е най-близко до нас и за нея има най-много данни. Подобен обем от факти трудно може да се събере за другите войни.
Опитахме да създадем една пълна картина за това, какво са представлявали тези бомбардировки над града ни, да дадем сухата статистика, да разкажем историята на редица сгради, които след бомбардировките са изцяло променени, да покажем човешките истории, които стоят зад цифрите.
Най-голямото предизвикателство беше да направим тази изложба различна, тя да потопи посетителите в атмосферата на случващото се, в духа на мирното време на София от средата на 30-те и този преход към войната. Изключително рязък и травмиращ за софийското население преход.
Как представяте в изложбата този преход?
София от 30-те години на миналия век е един уверен град, почти догонил своите европейски примери. Искахме да предадем атмосферата и духа, който се носи по улиците на София. Звучат модерни шансони, а съвременници разказват истории за интересния градски живот, който кипи по улиците и кафенетата на София.
През 20-те и 30-те години, центърът на София видимо се обновява с появата на великолепни, представителни сгради: Софийски университет, Университетска библиотека, Министерство на Земеделието, Министерство на обществените сгради, Българска търговска банка (площад „Гарибалди“), Френско-българска банка, Застрахователно дружество „Феникс“, Учителска каса, Студентски културен дом, Дом на правниците, Македонски културен дом, Еврейски културен дом, Работнически дом, Дом на БИАД (Дружество на Българските инженери и архитекти), Новия хотел „България“, Болница „Царица Йоана“, Кино „Роял“ и други.
По стил тези сгради, в зависимост от поколенията на авторите, продължават традициите на еклектиката или напротив – представляват напълно модернистични творби. Ето тази София потъва в руините.
Следва най-тежката част на изложбата – бомбардировките над София. След като видяхме идиличната картина на столицата ни от 30-те години, в какво потапяте посетителите след това?
След тази прекрасна атмосфера посетителите символично пристъпват в ужаса на войната през една завеса, върху която се прожектира подписването на Тристранния пакт от страна на България, който обрича България на последвалия ужас.
Всички кадри, които ще видите са взети от Българската национална филмотека, дългогодишен партньор на НВИМ в голяма част от проектите. Фондът на НВМИ разполага с огромен архив от снимки, които също са част от това пространство за изживяване. Самата история на Втората световна война, чисто хронологично, е показана в постоянната експозиция на музея.
Идеята на изложбата „Белезите на войната“ беше да се акцентира върху града, върху загубеното архитектурно наследство, върху човешките съдби, върху личните разкази. Друг изключително любопитен момент в тази експозиция е, че имаме записани спомени на съвременници, както в щастливите и безоблачни години преди войната, така и на хората, преки свидетели на бомбардировките, прочетени от видни български актьори.
Ще чуете спомените на писателя Боян Болгар, на археолога Магдалина Станчева, на художника Никола Танев, на историка Вера Мутафчиева, на писателя Георги Караславов. Защото колкото повече се отдалечава от случващото се, толкова по-малко човек осъзнава какво точно се е случило.
Това е изложба с изключително малко експонати, защото има друг характер. Може би един от най-впечатляващите цялата ни публика експонат е двигателят на самолет Месершмит Бф – 109 Г6, който също има много любопитна история, защото това са самолетите, с които лети българската авиация през Втората световна война, но за съжаление нито един от тях не е запазен. Този двигател е най-голямата единична част от такъв самолет, експонирана в музей.
Какво точно се случва в онези мрачни дни между 14 ноември 1943 и 17 април 1944 г.? Какъв е пътят на бомбардировките?
На едно от интерактивните приложения в експозицията може ясно да бъде проследен пътят на тези бомбардировки над града. Те минават почти винаги през центъра и унищожават сърцето на София. На 14 ноември 1943 година 91 самолета разрушават 47 сгради, загиват около 60 души, а близо 200 са ранени. След 10 дни над София прелитат още 60 самолета, следват бомбардировки през 10 дни. На 30 март 1944 г. в небето над София прелитат 370 самолета.
Около 200 души намират смъртта си, повече от 3600 постройки са изравнени със земята. Частично или изцяло са разрушени едни от най-знаковите постройки на града – Министерски съвет, Българска академия на науките, Народна библиотека, която изгаря напълно, 40 000 тома изгарят в Столична библиотека, Археологическия музей, Етнографския музей. На зоопарка са нанесени тежки щети, а част от животните започват да обикалят по улиците на София.
Дори сградите, които не са унищожени имат поражения, липсват им отделни елементи. Например на бул.“Дондуков“ до Министерски съвет се е намирала сградата на Застрахователно дружество „Феникс“, на която е имало една изключително красива скулптура, която изчезва.
Днес специалистите смятат, че въпреки нанесения погром, положението е могло да бъде и много по-страшно. Хиляди хора и сгради са спасени от атаките на врага благодарение на смелостта на българските военновъздушни сили.
Как реагират хората на тази изложба като се има предвид колко тежко емоционална е темата?
Една голяма част от посетителите са изключително възхитени от това, което виждат, тъй като експозицията е модерна, различна и съвременна за българската музейна среда. Други излизат трогнати и разтърсени от видяното. Това пространство успява да пренесе посетителите във времето назад, да ги накара да се поставят на мястото на хората, преживели ужаса на бомбардировките.
Успяхте ли да откриете живи свидетели на тези събития, които да разкажат от първо лице?
Опитахме се да съберем спомени на съвременници, което беше неразделна част проекта, но се оказа доста трудно, защото вече не са останали много. Най-яркият и най-ясно разказаният спомен беше на една от нашите дарителки – актрисата Мара Чапанова, която и до днес живее в „Оборище“. Тя е била съвсем малко момиче по време на бомбардировките и в продължение на три дни тя и семейството й са били затрупани в мазето на къщата, където живеели.
Какво е вашето основно послание с изложбата „Белезите на войната“?
Посланието не само на тази експозиция, но и на целия музей е, че конфликтите никога не бива да бъдат решавани по този начин, винаги трябва да бъде търсен друг път – мирен, с разговори, с дипломация, но не и с военни средства. Цената на войната е твърде висока – загубени човешки съдби, унищожени градове, смърт и разруха!
Изложбата съдържа и друго ключово послание: „Белезите на войната са втъкани в нашата история, в паметта ни, в ДНК кода на българите. Невидими за невъоръженото око и скрити под руините на историята, тяхното ехо отеква до днес – в оценките за миналото, в споровете за геополитическата ориентация на страната, в символичността на решенията и тежките последствия от тях, в живота на обикновения човек, чиято съдба се променя безвъзвратно, и в загубеното сред руините наследство.“
