Любимата сладка напитка е почти бяла на цвят. Във „Вефа“ пазят чашката на Кемал Ататюрк
Истанбул разби всичките ми представи за боза! Там тя е гъста, почти бяла, яде се с лъжичка и има историческо място, където да й отидеш на поклонение. Още по времето, когато радомирските бозаджии са разнасяли на гърбовете си медени гюмове със стоката си, прагът на „Вефа“ е бил изтъркан от хиляди посетители. Нищо чудно!
Бозаджийницата съществува от 1876 година и не е хлопвала кепенци от времето на Априлското въстание.
Навремето сладката напитка е била типично зимна и на цвят като тази, която продължаваме да пием у нас. Прави се от ечемик, ръж, овес, пшеница, елда, албанска царевица, зърнено брашно и понякога ориз и хляб.
Братята-хаджии Садък и Ибрахим идват от град Призрен в днешно Косово, за да продават салеп и боза в Цариград. Замогват се и купуват магазин в квартал „Вефа“. Синовете и племенниците им продължават тяхното дело. Бозата продължава да е семейното им занимание и днес.
Фразата за изтъркания праг в началото на текста не е метафора. Влизайки, човек трябва да си гледа в краката. Иначе ще пропусне местната забележителност – „падината“ в мраморния праг, получена от стъпките на стотиците хиляди купувачи. Усещането за история не свършва до тук.
Елегантните огледала по стените са отразявали как основателят на турската република Мустафа Кемал Ататюрк е похапвал бозата си тук. А чашката му се пази под стъклен похлупак от 1937 година насам.
Първоначално бозата е била в познатия ни бежово-кафеникав нюанс, но собствениците на „Вефа“ постепенно „избелват“ цвета й с различни съставки и я сгъстяват. Те създават и традицията да се сервира с печена леблебия и канела – незабравим вкус! И неимоверно засища. Сещам се за написаното от Димо Казасов в спомените му от следосвобожденска София как по-бедните изхранвали децата си с накиснат в топла боза хляб.
Във „Вефа“ потокът не секва. Домакини със стъклени шишета купуват за домочадието. Влюбени двойки се гледат замечтано над чашките. Прегладнели чиновници си взимат за изпът. А гъстата бяла напитка не спира да се лее от казаните към чашите с огромни черпаци.
И постепенно бозата се превръща от прозаична течност в ярък спомен….
