Отседнала съм в шриланкийския курорт Когала, но вместо да стоя на плажа проучвам по интернет как да стигна до Коломбо. Оказва се, че местните железници имат доста спретнат и подробен сайт. Купувам си билет за абсурден час на разсъмване.
Вече съм печена със селските автобуси. Мятам се на онзи за Гале, защото оттам тръгва влакът за Коломбо.
Решила съм да разгледам най-големия град в Шри Ланка както пеят дует „Ритон” – накъдето ми видят очите. Ако се изгубя, винаги мога да взема такси до гарата. Британските колонизатори трябва да бъдат поздравени за две неща – влаковете не закъсняват и на перона няма клошари, досадни пияници или зяпачи. Там просто не може да влезе човек без билет. Посрещачите изчакват отвън. На излизане също трябва да покажеш превозната си карта.
До Коломбо пътят е два часа. Тълпят се хора, които отиват на работа. Влакът е стар, раздрънкан, но кристално чист. За климатик не може да става и дума, обаче на тавана над всяка седалка проскърцва огромен алуминиев вентилатор. Прозорците и вратите са отворени, но до място са се докопали само най-чевръстите и енергичните. Аз не съм от тях и се очертава да стоя права до Коломбо, подпирана от всички страни.
Тук научих най-важния си шриланкийски урок – ако искаш наистина да опознаеш страната, стъпалото на влака е най-доброто място. Каза ми го възрастен учител по география, с когото се заприказвах във влака. С авторитета на даскал той размести момчетата, окупирали стъпалата на близката врата, и с театрален жест ме покани да опитам. Е, оттук нататък това стана любимото ми място.
Шриланкийските влакове малко напомнят индийските, които сме виждали по филмите. Понякога пътниците висят на гроздове. С очите си наблюдавах как „сменят влака” през прозорците. Предават на пътниците от съседното купе багажа си, децата, а после с тяхна помощ се прехвърлят и самите хора.
Тези трансфери са толкова чести, че вероятно между влаковете се движат повече хора, отколкото по перона. И го правят с изящество и лекота.
Да опознаваш държавата от стъпалото на вагона има само две неудобства – трябва да ставаш при всяка спирка и да се държиш здраво, когато влакът засилва на правите участъци. По едно време се чувствах като веяна скумрия, но пък видях сгушени селца, край които на безкрайни редици от дървени талпи се сушеше риба тон.
Малки курортни градчета, чиито имена звучат като екзотични коктейли – Негомбо, Унауатуна, Хикадува…
Централната гара в Коломбо! Навън ме обсаждат тълпи от шофьори и гидове, които си предлагат услугите. Но аз се втурвам да опознавам града без цел и посока. Само дето още на втората пряка за мен се залепва чичко в сажден цвят. Имах неблагоразумието да го попитам къде е пазарът – любимото ми място във всеки град. Той ме упъти, а след това тръгна след мен като кученце. Нямаше отърване от самозвания гид.
Отгоре на всичко се оказа готвач по корабите, временно безработен, който на няколко пъти е плавал с български моряци. Дори го бяха научили да прави гювеч. Е, как да го отрежа?!
На любимото си тържище се нагледах на причудливи продукти или на класически зарзават с необичайна форма. Най-дълго се застоях при сушените риби. Те сякаш бяха безброй, включително и свирепо озъбени змиорки.
Старото кметство в квартала „Петах” е затворено, но гидът явно не за пръв път води тук „клиенти”. Пазачите се разтичват и отключват ръждясалите порти. Зловещо е. Тук времето сякаш е спряло в края на 19-и век. Затрупана от табели и жици, старинната сграда е построена през 1865 г.
С безброй изящни кулички и прозорции с арки (но и с мухъл тук-там), тя крее със спомена за минало величие. Първото заседание на градския съвет било през януари 1866 г. Тук се е помещавал и съдът.
Любител на старинните машинарии би се почувствал като дете в сладкарница сред запазените, но потънали в прах парни двигатели, телеграфни и морзови апарати, стенографски машини, дори фонограф на Едисон. Дотук – нищо ужасяващо. То е на втория етаж.
Само дебелокож човек няма да потръпне при вида на 13 манекена с различни лица, облечени в костюми или национални дрехи, които повече от век заседават край масата от тиково дърво. Всяко чучело е копие на реално лице от подписалите през 1906 г. важно решение. Какво – гугъл не казва, а английският на пазачите бе твърде недостатъчен, за да ми обяснят.
След като 200 шриланкийски рупии смениха притежателите си, те дори ми пуснаха механизма. Фигурите започнаха да се движат със зловещо скърцане.
Истинската забележителност обаче са подовете от червено дърво. Паркетът е подреден така, че да наподобява ориенталски килим. Необичайна е конструкцията на прозорците. Красивите витражи не се отварят навън или навътре, ами се спускат надолу или се вдигат нагоре и въпреки арковидната си форма пасват идеално.
Сградата е била кметство до 1928 г. После става пощенска станция.
Мнозина като мен мислят, че Коломбо е столицата на Шри Ланка с неговите близо 1,5 млн. жители. То си е почти така, защото официалният главен град с кратко име Коте е негов сателит.
В релефа на Коломбо май няма само планини за ски – море, мрежа от канали, хълмове, блата и равнини. Добре че са каналите и езерото Бейра, иначе слънцето щеше да е нетърпимо. Както в повечето колониални градове в Азия, и тук има холандски и английски квартал.
В бизнес района се извисяват небостъргачите на Световния търговски център и Цейлонската национална банка, молове, книжарници, заведения. Крайбрежният булевард „Гейл Фейс Грийн” е толкова красив, че минава за една от забележителностите на града – много зеленина и очарователни, надничащи иззад нея имения с господарски къщи, сецесионови сгради, храмове…
Който е минал през надеждното пристанище, се е „разписал” я с име на квартал, я на улица, я с храм. Още преди 2000 години тук са акостирали елински гърци, персийци, римляни, араби и китайци. През 8-и век сл.Хр. се настаняват мюсюлмански търговци, които разрастват града като важен порт в алъш-вериша между Изтока и Запада.
В началото на 16-и в. португалците получават разрешение от местния владетел да търгуват с канела в замяна на защита от завоеватели. Скоро обаче самите те се превръщат в такива – изгонват монарха и започват да строят форт през 1517 г. Задържат се до края на 16-и в.
Съвременното име на Коломбо е дадено от португалците през 1505 г. Предполага се, че идва от синхалкското име Kola-amba-thota, което означава пристанище с многолистни мангови дървета.
Британците завладяват града през 1796 г., но успяват да подчинят местното кралство Канди едва през 1815 г. Коломбо става столица на новоизпечената колония Британски Цейлон. Както навсякъде, англичаните не само използват Коломбо като крепост и пристанище, ами се хвърлят да строят къщи, административни сгради, влакови линии и така поставят основите на съвременния град.
На 4 февруари 1948 г. Цейлон се отделя сравнително мирно от Великобритания, но лявото движение и много от английските порядки си остават.
