Новата стихосбирка на младата и талантлива Александрина Валенти бе представена предпремиерно на 14 февруари в София.
Автор: д-р Райна Дамяни
„Бривидо“ е покана към онези, които нямат опасения да се изгубят в емоционалния лабиринт на собствените си души, за да се намерят в края. Нямам търпение да науча как им се е отразило това предизвикателно пътуване – споделя авторката Александрина Валенти.
Каква е любовта в новата ти книга със стихове?
В стиховете в “Бривидо”, които подбрахме заедно с редактора ми Елин Рахнев, пресъздавам цялото човешко пътуване през емоционалния спектър – от първите трепети на великата любов, през върховната блаженост, до горчивата загуба и болезнената липса, която оставя след себе си и респективно справянето, или несправянето, с нея.
Кои за теб са трите думи, синоним на любовта? Ако с езика на поезията, трябва да направиш езиков „римейк“ на „Яж, моли се и обичай“, как ще звучи той?
Тръпка/Вдъхновение/Вечност или „Ям, моля се да ме обичаш“.
Мислиш ли си за това, кой би те чел или не те интересува, представяш ли си хората, за които новата ти книга би била най-вълнуваща и търсена?
Вълнувам се от житейски срещи със съмишленици, чиито сърца и мисли пулсират в хармония с моите. Вярвам, че книгите имат собствена магия и често намират пътя си към правилните читатели, които са готови да се потопят в един чужд свят, който могат да припознаят за свой.
„Бривидо“ е покана към онези, които нямат опасения да се изгубят в емоционалния лабиринт на собствените си души, за да се намерят в края. Нямам търпение да науча как им се е отразило това предизвикателно пътуване.
Защо според теб, темата за любовта е винаги вълнуваща, особено в изкуството? Допускаш ли в новите реалности на изкуствени интелекти и на все по-нови технологии, влюбването и обичането между хората и техните души да претърпи „нечовешки“ образи и измерения?
Любовта е тъкмо тази недостижима есенция, която ни отличава като човешки същества от студената безжизненост на материята и изкуствените интелекти. Тя е и най-мощната връзка, която съединява сърцата ни, премахва бариерите между различията, създавайки връзки, които превъзхождат време и пространство. Езикът, който всички разбираме и умеем да говорим, независимо от всичко.
Всъщност, от доста време насам хората се влюбват „онлайн“, това не е новост. Но не вярвам, че нещо би било способно някога да замени живия контакт, който все пак насърчава интимността, емпатията, създава доверие и съдейства за развитието на междуличностните връзки.
Енергията и динамиката, които носи със себе си, няма как да се пренесат напълно през виртуалните средства на комуникация. Забелязвам с нарастването на социалните мрежи, че хората забравиха как да комуникират един с друг и се вглъбиха тотално в Аз-а си.
Все повече се оттегляме доброволно от идеята за истинско общуване и се впускаме в безкрайни цикли на отдалечаване един от друг, и явно тази клопка е примамлива, щом „работи“ толкова добре.
Допускам, че такива тенденции наистина са склонни да подхранят обсесиите в ума на влюбените, и имаме множество визуализирани примери за това, в момента се сещам за сериала „Black Mirror“, който изглежда като отражение на бъдещето, което може да ни очаква.
В това бъдеще, към което стремглаво сме се втурнали, където спонтанността и истинската емоционална връзка се размиват в море от технологии и виртуални взаимодействия, които не могат да предложат същата дълбочина и автентичност, за които всъщност сме създадени.
Кой е най-любимият ти филм, посветен на любовта? Кое е това място в Италия, на което би направила премиера на новата си стихосбирка?
Имам няколко предпочитани любовни екранизации и трудно мога да отделя само един филм. Но ми се иска да спомена някои режисьори. Творчеството на Уди Алън, който с майсторство пресъздава сложните и нюансирани любовни отношения, неговите филми са пълни с хумор, интелигентност и реализъм, което ги прави изключително магнетични и естествени.
Във Федерико Фелини, Роберто Бенини и Сорентино намирам изобилие от визуална естетика и символизъм, които допълват и украсяват до плътност темите на любовта. Френската кинематография определено ми е любима, с изяществото и чувствеността, с които пресъздава емоционалните връзки и трагични романтични истории.
Режисьори като Франсоа Трюфо, Жан-Люк Годар, Клод Льолуш са майстори в създаването на неповторима атмосфера, която приковава зрителите и ги пренася в магически свят на любов и страст. Някои от заглавията, който ми хрумват са „Midnight in Paris“, „La Dolce Vita“, „Contempt“, „Life is Beautiful“, „La Grande Bellezza“и много други.
А премиера на новата ми книга, в Италия освен, че с голямо удоволствие бих направила, но и реално предстои да осъществя в моя най-любим град на света.
Работиш с ИК „ Библиотека България“ от самото начало, младо издателство, но вече разпознаваемо помага на млади автори, които имат какво да кажат, да го кажат в България, на български език. В това, лично ти, виждаш ли перспектива?
Толкова малка държава и толкова изненадващо много писатели… Всеки си носи куфарчето, което иска да сподели на всяка цена. Писателството стана много модерно и лесно достъпно, не само в България, но и в целия свят от това, което следя. Лапидариумът, какъвто го познавам, претърпя промени – вкусовете за литература се разминават с тези, които са вдъхновявали мен, превръщайки богатството на езика и смисъла в споделянето в нещо тотално различно, и трудно понятно за мен…
Това, разбира се, е съвсем нормално, всяко време носи своите изменения след себе си, и се старая да не му се противопоставям толкова много вече.
Модата на клишетата обаче уви, не само че не отмина, но и се разшири по обем. Истината е, че хората имат нужда от бързосмилаем текст, който да отговаря на начина по който те биха се изразили, затова такъв тип „поезия“ става хит, а красотата на езика потъва.
Това респективно води до мисълта, че всеки може да пише, че всеки е писател, без да се преценява и отсява качеството на творбата. И така се завърта този цикъл отново и отново. В този ред на мисли, перспективата е да се погледне назад във времето, в стойностните поети и писатели, те да бъдат до голяма степен коректив за един млад автор, който има въжделения да издава книги.
Каква мечтаеше да станеш, когато беше малка?
Като най-малка мечтаех да бъда ветеринарен лекар, а като малка да бъда писател. Не станах ветеринарен лекар, но се грижа за собствените си и бездомни животни, а през годините подкрепям ежемесечно различни благотворителни каузи финансово, и чрез рисуване и дизайн.
Писането винаги ми се е отдавало и обидно малко всъщност, съм показала от него, на широката аудитория. Предстоят нови неочаквани творби съвсем скоро, подписани с името ми.
Какво те задържа в България?
Една тънка нишка, по която небрежно виси любовта и носталгията към българския език. Към разни хора, в които намирам смисъл. Вероятно и състезателния ми дух, борбата е вълнуваща, парадоксът все още ми се струва интригуващ, и всичко това до един момент, да видим кога ще настъпи той.
Александрина Валенти е родена на 24.04.1992г. във Варна. Завършва 4 ЕГ „Фредерик Жолио-Кюри” с профил испански език, след което бакалавърска програма по Журналистика в София. Магистърска степен „Визуални изкуства” полага успешно в Rome University of Fine Arts, Рим, Италия.
Има над 10 годишен опит като графичен дизайнер, работи като Арт Директор, притежава собствено дизайн студио, рисува, пише, фотографира, режисира. Нейни стихове са публикувани в редица онлайн и печатни издания за поезия.
Автор е на текстове r музикални проекти. С дебютната си стихосбирка „Амаркорд” печели Специалната награда за Поезия от Съюза на българските артисти в Национален литературен конкурс „Георги Черняков“ (2019).
Има награда „Пурпурно перо” (2022) за кратка проза, а текстът-победител присъства в настоящата ѝ втора стихосбирка „Бривидо”.
