Насъскана от туристическите справочници, лелеех в Йордания не само библейски „адреси”, а и пустинята Вади Рум. В страната е и планината Небо, от която Мойсей видял Обетованата земя, тук в река Йордан е кръстен Христос.
Джераш е кръстопътят на набатейската, римската и гръцката култура с невероятно съхранени колонади и мозайки, а Петра ненапразно е обявена за Осмото чудо на света.
Двете морета, Мъртво и Червено, примамват с екзотичния си чар. Съхраненото в душите ни дете с радост ще се отъркаля в лечебната кал на Мъртво море, където не може да се удави и най-калпавият плувец, защото в свръхсолените му води никой не потъва. А в Червено рибите и коралите са като сън наяве.
Стига изреждане на красоти! Била съм там, виждала съм ги, сега ми е паднало да опиша част от тях.
Историческо-туристическите точки (те в Йордания са твърде много) са удобно свързани с отлични шосета. Джераш е побратимен със Сливен. Градът с древна история е съвсем близо до столицата Аман, но от климатизирания автобус човек сякаш скача в миналото.
Площадът с 1000-та колони, амфитеатърът, от чиято централна точка шепотът отеква до последния ред, Триумфалната арка на Адриан и храмът на Зевс, мозайките в църквата „Св. св. Козма и Дамян”… В камъче да се спънеш, ще ритнеш реликва – неолит, древногръцка или римска, византийска, раннохристиянска…
Но освен издълбаните в мрамора коловози на старинните „международни магистрали” и пресите за вино и зехтин от вулканична лава, най-завладяващи въображението са колоните в храма на Артемида-Диана. Така са издълбани отвътре, че колкото и да друса, издържат на всяко земетресение.
Всеки може да направи експеримент с лъжичка или монета, която, пъхната между колоната и основата, започва да я движи сама.
Древните наричали Джераш Филаделфия – град на любовта, археолозите пък му викат арабския Помпей заради изумително съхранените старини, 85 на сто от които са разкрити и достъпни за посетители. Тук се пресичат двата основни пътя на древността и все още личат местата за почивка на камилите и на римските кохорти,
поилките, охранителните кули и разбира се, будките за събиране на такси за преминаване.
Съвсем близо до Джераш е калето Аджлун, крепост, косвено намесена и в нашата история. Построена е през 1184 г., за да брани византийците от кръстоносците.
Съграждането, плюс проблемите с арабските племена, „разсеяли” и обезсилили ромеите и въстанието на Асен и Петър дало освободителен резултат през 1185-а. Крепостта никога не е била превзета с бой заради дебелите няколко метра каменни зидове и широкия 16 м воден ров с 9 м дълбочина.
Аджлун е бил и първи пост в системата за предупреждение с димни и огнени сигнали между крепостните кули, действала безпогрешно от Ефрат до Кайро.
Неземно усещане е джип-сафари в пустинята Вади Рум. Бедуините се кълнат, че там струи целебна енергия. Преспиш ли една нощ под звездите, ще доживееш до 100 здрав и щастлив. А бликащата от неземните камъни сила възвръщала мъжествеността и все повече импотентни мъже се тълпят да я дирят в пустинята.
Аз нямам проблеми с либидото, но очевидно ще ми се наложи да живея два века. Поне ще си имам компания – всички онези разнородни елементи, с които нощувахме в палатковия лагер сред пясъците. Жестока, дива, завладяваща и странно-еротична красота.
Лунен пейзаж само на 68 км от луксозните плажове на Червено море. Преживях омаята на Вади Рум, две вечери изпращах слънцето, което се търкулваше зад скалите като тепсия с жарава, изминах 27 км пеш, за да видя рисунките от изчезналото племе на набатейците от I век пр.Хр. и каньона на Лоурънс Арабски.
Впрочем по тези места е сниман и филмът с Питър О’Тул за легендарния и противоречив британец, шпионирал или помагал на арабите в борбата им за независимост.
Само най-разюзданото въображение може да си представи съчетанието от 7-те цвята пясък (от охра през наситенорозово до резеда) и сякаш бучнатите от Божествена ръка зъбери, причудливо изваяни от вятъра каменни колоси.
Най-големият душевен гъдел е да посрещнеш изгрева на почти непристъпна скала, а после да сръбнеш чай с джоджен в бедуинска шатра под съпровода на птичи крясъци и звънчетата на козите. Във Вади (на арабски означава долина) Рум има тръпка за всеки вкус. Катерачите изпитват уменията си по труднодостъпните каменни мостове и канари с височина до 1730 м.
Романтиците се наслаждават на най-едрите звезди и на небе, по-синьо от младоженски юрган.
Екстремните шофьори шпорят до премаляване джипове из дюните, а язденето на камили е юнашко клатушкане върху „кораба на пустинята”. Дори любителите на лукса ще се примирят с палатковия лагер – има си WC и топъл душ. Неистовите кючеци около вечерния огън, нажежени от местната анасонова ракия арак, разгорещяват и най-хладния саксонец.
С бедуинския водач Джума аз (изявена кашкавал-туристка) бродих, без да усетя, 27 км из Вади Рум с убеждението, че енергията на пустинята се просмуква през всичките ми чакри. Изкатерих се до скалните рисунки на набатейците – водачи на кервани по Пътя на коприната и „управители” на оазисите, т.е. тези, които издават винетките и събират такси за преминаване.
А нарисуваните камили и делви по скалите означават просто първия пътен знак – „Храна и вода”.
Джума ми показа като суперзабележителност локва колкото носна кърпа. Тук бедуините поят добитъка си. Те самите пият дъждовна вода, източвана от скалите с маркучи. По традиция гостоприемството в пустинята трае три дни. В която и бедуинска шатра да надникнеш – ще те почерпят с чай, ще ти предложат овнешко с ориз и завивка от тъкана черга.
Най-трудно във Вади Рум е… да спреш да снимаш, защото красотите извират сякаш отвсякъде. А още по-невъзможно е да решиш кой изглед е най-завладяващ.
А като се сетя, че, поръчвайки си разходка из пустинята с водач, си въобразих, че ще бъде върху возило. Гледам призори, седи си един възчерничък човечец на камък пред палатката ми. Питам го „Къде е джипът?”, а той простичко отвръща „Какъв джип?”. И се започна едно бродене, едни пълни с пясък маратонки.
Но умората бе вкусна и някак освежаваща – като бедуински чай с джоджен. В един от лагерите им установих, че и тук както в Оман жените не крият лицата си от срам или поради религия. Причината за копринените им маски са пясъчните бури. А кучетата им са досущ нашите каракачански овчарки.
Каньонът на Лоурънс Арабски! И той си е бая стръмно предизвикателство. В скалите са изсечени ликовете на прочутия англичанин и на крал Абдулла I. След дългия преход, нали бях посрещнала слънцето на една скала, реших да го изпратя на друга. Залез над пустинята Вади Рум.
Слънцето се търкулва над лунния пейзаж и мигом потъва. Сякаш божествена ръка гаси лампата.
