Автор: Доц. д-р арх. Тодор Цигов
През тази година арх. Георги Берберов – един от забравените преподаватели в Архитектурния факултет на Университета по архитектура, строителство и геодезия, София – щеше да отбележи 85-ата си годишнина. Освен че преподаваше, арх. Берберов имаше проектантско ателие във факултета, където работеше с някои от студентите си, въвеждайки ги в реалното проектиране.
Докато бях студент, аз също участвах в проектирането на един обект в ателието. Тогава ми се случи онова, което в миналото са наричали „да откраднеш занаята“: „прихванах“ архитектурата. Но първата ми среща с творба на арх. Берберов бе по-рано.
Когато се подготвях за кандидатстудентските изпити в Архитектурния факултет, попаднах случайно на проектирания от арх. Берберов и арх. Иво Цолов Дом на съветската наука и култура в София: върхово постижение на българската архитектура.
Просторните помещения и оставените в естествен вид градивни материали създаваха впечатление, че да си представителен и естествен е едно и също. Тогава Домът бе още нов, а носеше усещане за история: за нещо тайнствено и поетично – като Старинния Пловдив или лабиринт – където обаче се оказа невъзможно да се загубиш.
Арх. Берберов е строил в България, Етиопия, Нигерия, Германия. Той обобщава кредото си в концепцията за Двойната винтова анфилада, където функционалните единици – от стаи до сгради, наречени общо „анекси“ – са свързани с два разпределителя: урбанистичен и архитектурен.
Анексите имат самостоятелни входове към урбанистичния разпределител (улица, пасаж), за да функционират отделно. Архитектурният разпределител (фоайе, вестибюл) комбинира анексите, за да функционират съвместно. В града разпределителите се редуват – или урбанистичният се разполага над архитектурния, или обратно – образувайки Двойна винтова анфилада.
Истинският потенциал на тази семпла схема и на концепцията се разкри постепенно за мен, едва след като постъпих с конкурс на работа в Архитектурния факултет и започнах научните си изследвания. Първата ми дисертация беше за сугестивното влияние на архитектурата върху обитателите.
А разработката на втората ми дисертация – за методика, която нарекох „Архитектурна логоптика“: стимулиране чрез архитектурата на благоприятни тенденции в обществения и личния живот – нямаше да е възможна без концепцията на арх. Берберов.
Представената на илюстрацията схема на Двойна винтова анфилада, (с допълнени и преработени скици на арх. Берберов) разкрива потенциала си, ако я впишем в културното ни наследство чрез психологията.
Акад. Иван Павлов набелязва две сигнални системи: Първа (инстинкти) и Втора (език, разум). Втората сигнална система задава традиционните култури, развиващи качествата и достойнствата. На тях съответства архитектурната застройка – най-напред се строят къщите, а улиците ги следват – и всяка следваща сграда се съобразява във времето с предходните.
Възниква ансамбъл (като Копривщица, например); сугестивен образ, установяващ и сред обитателите това взаимно съобразяване, взаимно зачитане. Парите образуват Трета сигнална система. Тя задава търговските култури, развиващи слабостите (пазарно изискване). На тях съответства урбанизмът – най-напред се трасират улиците, а разположението на сградите се определя едновременно, с общ план – и не възниква сугестивен, времеви образ на взаимно съобразяване и зачитане.
Такава среда е благоприятна за вандализъм, безчинства. Втората и Третата сигнални системи са теза и антитеза. Синтезът е Четвърта сигнална система – аналог с Втората – качества и достойнства. Архитектурата и урбанизмът са сугестивно свързани, съответно, с Втората и Третата сигнална система. Четвъртата сигнална система предполага архитектурно-урбанистичен синтез. Именно такъв синтез е Двойната винтова анфилада на арх. Берберов.
Разликата между Втора и Четвърта сигнална система е, че Втората е пасивна към миналото, а Четвъртата го изменя активно. Българската култура има забравени четвъртосигнални корени. Превеждайки богословската книжнина от гръцки език – развивал се две хилядолетия от Омир до тях – св. Кирил и св. Методий въвеждат в безписмения дотогава славянобългарски език следи от хилядолетна културна история, каквато няма.
Но културното ни развитие продължава, сякаш има такава история: от безписмен език преминава пряко в Златен век. Делото на светите братя задава уникален потенциал в културата ни – да усвоява постиженията на други култури сякаш са възниквали в нея: без загуба на идентичност – и съответно да побългарява външни влияния (което се оказва спасително във вековете чуждо господство)!
Това е активно четвъртосигнално отношение към миналото: въвеждане на следи от неслучила се, желана история, водещо до реалното й продължение в бъдеще. Възрожденската ни архитектура отразява и възпроизвежда сугестивно тази (осъществила Възраждането!) културна традиция: чрез съответния архитектурно-урбанистичен синтез.
От улицата всяка къща-анекс е имала вход към двора: урбанистичен принцип. Но дворовете са се свързвали с комшулуци, образувайки многосемеен конгломерат: архитектурен принцип. Днес обаче проходността на имотите е недопустима. Затова арх. Берберов въвежда нов елемент – архитектурния разпределител – „общ комшулук“ за всички анекси.
Така възрожденският архитектурно-урбанистичен синтез става приложим и в съвременността: фактор, сугестивно иницииращ Четвърта сигнална система.
Домът на съветската наука и култура, днес Руски културно-информационен център е създаден като част от Двойна винтова анфилада (вече унищожена от преустройства). Той имаше полуподземен пасаж – урбанистичен разпределител – от който всеки анекс бе отделно достъпен; и триетажно фоайе: архитектурен разпределител, свързващ анексите.
Въпреки че прилича на сграда, обектът бе със структура на квартал и – като продължение на възрожденската ни строителна традиция – с образ, подобен на възрожденска къща. Всичко това се вижда на следващата илюстрация (включваща авторски перспективен разрез и схеми на етажите, допълнени с контурите на двата разпределителя; както и съпоставена с възрожденска къща снимка на Дома отпреди преустройствата).
Следвайки традициите ни по съвременен начин, тази сграда имаше психосоциално влияние, съобразно основната кирило-методиева тенденция в културата ни: сугестивно побългаряване на външни културни влияния, за да се усвояват без загуба на идентичност.
Арх. Берберов обобщи своята концепция в хабилитационния си труд, за пръв път публикуван от мен в монографията „Двойната винтова анфилада на архитект Георги Берберов“. Там има и глава как хабилитацията бе целенасочено провалена. По същото време арх. Берберов получи инсулт.
С концепцията за Двойната винтова анфилада арх. Берберов продължава – чрез архитектурата – не само възрожденската ни традиция, а и породилия я кирило-методиев творчески потенциал в културата ни. Днес тази концепция, даваща значими предимства за архитектурата ни и за общественото развитие, е забравена незаслужено.
