Неотдавна бях в Киргизстан и там почти всички ме питаха Била си си в Швейцария. Защото някои гости сравнявали природата на далечната азиатска страна с държавата на шоколадите и Алпите. Да, наистина в Киргизстан има ледници,върхове седемхилядници, тучни ливади с щастливо пасящи крави, овце и кончета и бистри реки, от които с наслада да пиеш.
Обаче още не са осъзнали, че това е националното им богатство и трябва да го рекламират, но и да предложат обслужване на швейцарско ниво.
Не че младите ми екскурзоводи с добър английски и отличен руски не се раздаваха сърцато, особено когато трябваше да ме окуражават да долазя в края на 32-те си хиляди крачки дневно из планините. Днес ще ви разкажа за своите приключения.
Киргизстан по площ е малко по-голям от България – около 200 хиляди кв.км. Населението е над 6 милиона, милион и половина от които живеят в столицата Бишкек. Чух виц, че държавата олицетворява трите кошмара на Съединените щати накуп – цял народ от мюсюлмани с дръпнати очички, които говорят руски.
Планинските склонове са основно на масивите Тян Шан с най-висок връх Победа или Дженгиш Чокусу- 7439 м. Затова туристите са предимно алпинисти, но и аз, виден кашкавал турист стигнах до водопад, разположен по-високо от връх Мусала.
В 4,10 сутринта кацнах в Киргизстан.. В 8 вече пътувах съм природния парк Ала-Арча на 17 км от столицата Бишкек. Надморската му височина е 4860 м и заема площ от над 17 хиляди хектара.
Името на парка, преведено от киргизки език, означава „пъстра хвойна“ в чест на дървото, което се среща почти на всяка крачка. Паркът има две зони – за активен отдих и за спокойствие. Само в първата се допускат туристи, но тя заема едва 5% от общата площ на националния резерват, в който се въдят 161 вида растения. Най-известни са червено и бяло лале, иглика и незабравка.
Най-популярните животни са пеперудата лястовича опашка, скалният орел, снежният лешояд, туркестанският рис и снежният леопард. Нямаше да имам нищо против да срещна очи в очи истински барс – снежен леопард, но уви, видях само дружелюбни червени катерички, които гледат на посетителите като на ходеща шведска маса и не се боят от тях.
За туристическата зона мога да кажа само, че е доста стръмна и без щеките (и доста пъшкане) нямаше да стигна до скалата Разбито сърце – разполовен на две камък, нито до площадката Тепши на 3000 метра. А малко по-нагоре бе Водопадът, от който (честно казано) очаквах повече.
В „Златният телец“ на Илф и Петров има епизод, в който двама нещастни братя кореспонденти измислят легенда, според която името на езерото Исък Кул се превежда като „Сърцето на красавица, склонна към измяна“. Всъщност, на киргизки „Issyk-Kul“ означава просто „горещо езеро“.
Легендата за красавицата и нейното сърце съществува, но в друг вариант. Богат сластолюбец не успял да прилъже с подаръци, злато и мили думи хубавата дъщеря на бедния ковач и наредил да я откраднат със сила. За да спаси честта си, тя отворила прозореца на двореца му и скочила в пропастта, на чиито ръб бил кацнал палатът на богаташа.
Тогава планините затрещели, стените рухнали и в долината нахлула вода, която не оставила следа нито от сластолюбеца, нито от неговите владения. Така се появило Исък Кул, второто по големина високопланинско езеро сред Титикака.
Какъв е водоемът, който ученият Петър Семьонов Тиан-Шански поетично нарича „скъпоценен аквамарин, обрамчен от заснежени планини“? Исък Кул изобщо не отговаря на името си. През лятото се затопля само до +20°C (в плитките заливи достига +24°C). Но е „горещо“, защото никога не замръзва през зимата.
Това се дължи на минерализацията на водата, която я прави леко солена. Исик-Кул е безотточно. В него се вливат около 80 реки и потоци и нито един не го напуска. Изпаряването на водата е довело до постепенно натрупване на соли в нея. Но не можете да ги усетите, ако решите да си близнете. Животните също без проблем утоляват жаждата си.
Кадифеният сезон в Киргизстан започва на 25 август. Водата в езерото най-накрая се затопля. И от 16 градуса става около 20. Ако в началото на септември въздухът захладнее, тя остава топла. Относително, де. Нали се сещате, че едва натопих палците на краката си. Докато местните скачаха смело в езерото и пръхтяха доволно.
На плажовете на Исък Кул никога не е горещо, дори и да е +30, защото въздухът е сух, планински, много подходящ за слънчеви бани. И за изгаряне. Но пък от плажа с естествен пясък се съзерцават заснежени върхове.
На връщане опитахме местното ястие каттама, което си е малко по-плътна катма или по-скоро нещо като гьозлеме, което се сервира с пресен каймак.
Макар основните забележителности на Киргизстан да са под формата на планини, да не си помислите, че столицата Бишкек е за пренебрегване.
Едно от местата, които трябва да се видят там е живописния и вечнозелен булевард Еркиндик – в превод от киргизки Свобода. През 1883 година известен руски ботаник засажда оформя алея и засажда два реда сребристи тополи. В началото на ХХ век ги заменят с дъбове, които хвърлят сянка и до днес. Старинни постройки от първата половина на миналия век приютяват държавни институции, университети и банки.
Недалеч е дъбовият парк. Дърветата, засадени през 1890 неотдавна отбелязаха стотната си годишнина. В музея на скулптурата, разположен на открито забелязах паметник на жена. Оказа се Курмажан-датке, предводителка на алайските киргизи, управлявала народа си четири десетилетия. И влязла в историята като смел, великодушен и невероятно мъдър владетел.
Генерал Гурко (да, същият от Руско-турската освободителна война) също оценил качествата й по достойнство. Не нейно име има международна премия, а образът й изглежда добре върху банкнотата от 50 сома. Местната валута.
Сърцето на Бишкек е централният му площад Ала-Тоо с монумента на героя от националния епос Манас, защитавал киргизките земи.
Ако човек вдигне глава нагоре, ще разбере защо двама войника стоят като истукани пред един стълб. Оказа се 45-метров пилон, на който се вее киргизкия флаг. Когато бях в Бишкек, площадът бе окупиран от мажоретки, състави и хорове, които репетираха за Деня на независимостта. Слава Богу, Държавният исторически музей работеше, та успях да обходя част от осемте му хиляди квадратни метра площ и да науча доста за миналото на страната.
Краката сами ме заведоха до Ошския пазар, един от най-големите в Средна Азия. Логично! Убедена съм, че тържищата са най-пъстрия и ароматен начин да опознаете един народ.
Едва устоях на изкушението да напълня куфара си с плодове и зеленчуци, които миришеха на „истинско“. Не устоях обаче и приех поканата на продавачите да опитам от ядките, сушените плодове, брашнения десерт тан-мошо, бонбоните със сусам кант, бисквитките чоймо токоч, сместа от мед и ядки, наречена жансак, и много други.
За битака в Бишкек, наречен Съветския пазар ще ви разказвам друг път.
