Благодарности на Emerald travel за приключението
Когато предишния път бях на остров Мавриций надлежно се сбогувах с него завинаги, защото смятах, че едва ли ще се върна в този отрязък от рая. Но неведомите пътища Господни не само ме отведоха отново там, ами ме впуснаха в екстремно приключение в La Vallee des Couleurs Nature Park – Природния парк Цветната долина.
450-те акра на парка навремето са били една от безбройните плантации за захарна тръстика на Мавриций. При разкопаване откриват, че и тук, а не само в Шамарел, основна забележителност на острова, има многоцветни пясъци и новите собственици решават да създадат парк с щипка адреналин. Мястото е отворено за посетители от 1998-а, но в днешния си вид работи едва от 3 години.
Ако не сте чели текста, в който разказвах за пясъците Шамарел, ще ви припомня, че те изненадват окото със седем нюанса – от червено до виолетово и изглеждат абсолютно психеделично на фона на яркозелената джунгла. Повече можете да намерите тук
Събратята им в Цветната долина не са толкова зрелищни, но пък от националния парк са решили да надцакат най-посещавания природен феномен с твърдението, че при тях разцветките са цели 23. Голямо въображение се изисква да им повярвате, така че ако попаднете на Мавриций, не пропускайте Шамарел.
И за двете многоцветни чудеса геолозите смятат, че след изригването на вулкана лавата е застивала при различна температура и от там са се появили невероятните нюанси.
Купете си малко шишенце с подредени както са в природата пясъчни ивици, дори да не сте любители на прахосъбирачките във вид на сувенири. Тук има магия. Колкото и да разбърквате песъчинките, те отново се разделят на разноцветни слоеве. Учените се опитват да обяснят феномена с различното атомно тегло, но вълшебството се случва.
В интерес на истината, в Природния парк на Цветната долина малцина отиват заради пъстрите пясъци. Там властва чистият адреналин. А и Шамарел е на кратко разстояние с кола, така че в един ден можете да отметнете и двата, ако сте на Мавриций със списък от задължителни забележителности.
В случай, че имате приключенски дух, яхвайте бъгито или АТВ-то. С тях можете да обиколите целия парк, да си набележите кои точно активности искате да си причините и да се наредите на опашката за екипировка.
За Непалския мост единственото обезопасяване е с яко въже, прикачено към колани, които обхващат бедрата и задните части като за алпинистко катерене. Така ще сте сигурни, че дори да ви се случи нещо на моста, най-много да увиснете безпомощно, но безопасно като прани гащи, докато дойдат да ви спасят.
Честна дума. Изглежда страшничко, но всъщност е само гъделичкащ адреналин. След като по Непалския мост видях уверено да пъпли млада саудитка, овъртяна в черен чадор само с цепка за очите. Всъщност, мостовете са два – единият с метална основа, а другият само с една надлъжна дъска за стъпване по 350-метровото трасе. Естествено, исках да изпробвам силите си на по-трудния, но нещо се беше разковало и бе временно в ремонт.
Въжените съоръжения се полюляват елегантно между два хълма точно над джунглата, но са доста високо от върховете на дърветата.
Препоръката е да се движите на поне два метра разстояние от онзи пред вас и да не клатите моста. При добра концентрация ще го изминете за около 20 минути. А от другата страна момчетата усмихнато ще ви посрещнат, след като са наснимали обилно вашия подвиг.
За петте различни зип лайн маршрути към обхващащите бедрата връзки се добавя задължителна каска, а за най-екстремния и нещо като ризница, с което заприличвате на гигантски бръмбар. Ако се чудите що за чудо е зип лайна, просто въжена линия, по която се спускат не вагонетки, а луди глави като мен.
Обикновено са в „отиване и връщане“ и са над някоя природна красота за по-голяма зрелищност на снимките, които по-късно ще показвате у дома. За отявлените екстремисти Природният парк Цветната долина предлага обиколка на всички въжени линии – 13 на брой, с обща дължина 5500 метра. Много ми се искаше да опитам, но се задоволих само с преминаване по Непалския мост, каране на велосипед по един зип лайн и спускане над водопад на друг.
Приключението с колелото върху тънко метално въже се оказа не толкова трудно, колкото изглежда в цирка. И тук единствено придвижването зависи не само от личното ти тегло, ами и от някакви умения.
Целта на безпроблемното придвижване е да не караш нито прекалено бавно, нито твърде бързо и да поддържаш равномерна скорост. Трасето се извисява над искрящо езеро и отгоре можеш да видиш как плуващите патици ти се чудят на акъла.
Снимките и от това адреналинно забавление можеш да си получиш на изхода. Срещу заплащане естествено. Но пък ако нямаш доказателствен материал, кой ще ти повярва.
Полетът над водопад е къде-къде по-лесен. Той отново е от хълм до хълм и скоростта зависи единствено от личното ти тегло. Толкова бързо го преминах, че май трябва да се замисля за диета.
Точно над водопада се намира площадката за обратно връщане, където любезни младежи те прихващат като ценна пратка. Ако не пищиш със затворени очи, можеш да размахваш ръце и да си представяш, че си голяма бяла птица.
На третия зип лайн, който е дълъг километър и половина не можеш да се качиш, ако към екипировката не са добавили нещо като плътна рицарска ризница отпред. Целта й е не толкова да те пази, ами да „полетиш“ по корем и тя да ти дава сигурност и баланс, докато развиваш скоростта на човешко торпедо.
Трасето от 1500 метра е не само най-дългото на Мавриций, ами е включено в Топ 5 на най дългите зип линии в Африка.
След толкова много емоции, на човек или му става лошо или зверски огладнява. Аз съм от втория тип. А и как да не поседнеш в ресторант, където между масите се разхождат кокошки и петли и те гледат укоризнено като просещи кученца.
Както е знайно от историята, Мавриций е бил необитаем, така че в кухнята му няма елементи от менюто на местните племена, а е съчетание от гозбите на различни култури. Индийци в момента са около 70 процента от населението на острова.
Повечето от прадедите им са пристигнали през 19-и век в търсене на работа. За разлика от африканските роби те са били свободни, някои от тях образовани, и са наемани за по-квалифициран труд.
Основата на маврицианската кухня е точно индийска, но примесена с африкански напеви и френски шик на вкус. Парижките колонизатори са управлявали острова в продължение на век и от тогава на острова обожават пресните печива, кроасаните и франзелите.
Маврицианска поговорка гласи, че обикновеният ден на острова започва с европейска закуска, преминава в креолски обяд и завършва с индийска вечеря с чаша френско вино. За кроасаните нямам забележки, но поради липса на лозови насаждения на Мавриций правят вино от личи, което не е лошо, но е обида за небцето на любителя сомелиер. Въпреки това прочут френски шеф го е включил в една от новогодишните си вечери и така го направил известно.
Естествено, почти всички плодове и зеленчуци се отглеждат на острова. Рибата идва директно от Индийския океан, но месото е вносно, от Австралия.
През 17 век докарали елени от Ява с идеята да ги развъждат и да ги ползват за месо. Няколко години по-късно силен тайфун разрушил фермата и елените се разбягали и подивели. Потомците им днес могат да се видят в националните паркове на острова.
Индийската основа на маврицианската кухня се състои от ориз, към който се добавят различни сосове. Бирянито е далечен родственик на пилафа. Плоските питки, пълнени с всякакви месни и зеленчукови съставки, както и триъгълните банички самоса също са привнесени от индийците.
Тъй като за мюсюлманите свинското е забранено, и на острова е скъпо, а за индуистите кравата е свещена, в креолската кухня властва пилешкото месо. С богат букет от подправки, естествено.
Ако не сте любители на лютото, бягайте в обратна посока щом ви подадат малко зелено бурканче. Престорило се на песто, то съдържа върло люта субстанция от местни чушки.
Ако и вие искате да преживеете маврициански адреналин, резервирайте на
https://emerald.bg/bg/pochivki/315/mavricij
