Представете си ярко розово езеро със захарно бели облаци… във водата. Трудно е дори за разюздано въображение. А такова място съществува! Селото около езерото вече е квартал на Баку, столицата на Азербайджан. Нещо като нашата Бояна.
Наоколо строят къщи състоятелни люде, които имат проблеми с щитовидната жлеза и трябва да дишат йодни пари. Така някогашните бадемови градини са се превърнали в скъпи вили или еднотипни комплекси.
Излиза, че природната даденост на Масазир е неговото проклятие. А то е едно от осемте розови езера в света. Разбира се, ако отидете през зимата или в мрачен ден ще останете силно разочаровани. Няма да видите никакъв цвят.
Удивителните му нюанси се обясняват с факта, че водите му са наситени с микроскопични организми – халофилни бактерии, способни да оцеляват щастливо при соленост на водата под 30 ppm и дори се хранят със сол. Тези микроорганизми произвеждат розов пигмент, за да привличат слънчевата светлина. Цветът на езерото се влияе и от големите количества йод в него.
Доста често „шарените“ наименования далеч не отговарят на действителността. Спомнете си за хубавия син или белия Дунав, който няма нищо общо с това. Или за Сините камъни, дето са последното на синьото.
Наистина около Масазир гьол, както азербайджанците наричат природната си забележителност, не можете да очаквате неземна красота, но ще се сблъскате с доста необичайни неща, които ще помните и коментирате задълго.
Изненадата е, че езерото наистина е розово. При това варира в толкова много нюанси, че на вас може да ви се стори кайсиево, а на друг – пембе като захарен памук. Цветът и наситеността зависят от времето, облачността, сезона, брега, на който сте застанали…
Втората необичайна гледка са находищата на сол в близост до брега. Отдалеч изглеждат като сняг, безуспешно борещ се с пролетния натиск. Когато се приближите, виждате дебела кора от сол. Наричат Масазир азербайджанското Мъртво море.
Сравнението не е случайно. То е невероятно солено и пълно със сулфати и хлориди. Още през 1934 г. съветски учени изследват водата и установяват, че езерото съдържа 381 хиляди тона сол. И днес възобновяемият му обем е повече от 1700 милиона тона, а в езерото се извършва активен добив на този природен ресурс, който възлиза на около 90 тона годишно. А местните ми пошушнаха, че всъщност, мястото вече е частно.
Наситеността със сол може да се провери на практика. Стига да имате в багажа си туба с вода. Ако натопите ръката или крака си за няколко минути, те веднага ще се покрият с фина солена коричка. Наблизо обаче няма къде да се измиете и тутакси ще започнете да страдате от активен сърбеж.
В езерото можете да плувате точно толкова колкото в Мъртво море. Освен това, то е доста по-плитко, та съвсем няма начин да се удавите. Но много внимавайте да не си пипнете очите. Във всеки случай водите на Масазир се считат за много здравословни и лековити.
Нюансите му могат да бъдат от светло розово до почти пурпурно, в зависимост от часовете на деня, но не очаквайте да видите обработените с фотошоп потресаващи кадри, с които изобилства интернет.
Във водата животински и растителен свят липсва по разбираеми причини. Може би заради промишленото производство на сол обстановката е по-скоро индустриална и само блеещите стада овце създават някакъв пасторал. Местните се гордеят, че по пътя на коприната те са били търговците на сол. А сега и че са в Топ 5 по „розовина“ на езерото в света.
И докато сме на „цветна“ вълна да поемем от Масазир към Хизи или Ахатовите планини. Пътят до там е около час, но пък Азербайджан се гордее с хубавите си шосета.
От снимките бях подготвена да видя нещо като по-внушителна Петра с обяснението, че желязото, сярата, медта и други химически елементи в почвата превръщат скалите в палитра. Километри преди да пристигнем на мястото, някои от споменатите нюанси се промъкваха в пейзажа.
Струва си да спомена, че подобни многоцветни слоеве на планинска верига са доста редки. Може би само Рейнбоу маунтийн в Перу, която съм виждала с очите си или Долината на смъртта или Каньонът на антилопата в Съединените щати.
Хизи трудно може да бъде наречена планина. По-скоро Ахатови склонове. Но от техните най-високи части се откриват спиращи дъха пейзажи. Максималните височини на тази верига са връх Дубар – 2203 метра над морското равнище и Сараку – 958 м. Но там, където се отбиват туристите, е напълно възможно човек да се изкачи и без специална подготовка.
Районът е удивителен с неземните си космически гледки, а също така открива невероятни панорами на полупустинни степи и недокоснати гори. Хълмовете тук имат необичайна окраска, представяща шарки и вълнообразни ивици в жълто-червени, златисти, оранжеви и кафяви цветове. Може би затова ги сравняват с повърхността на Марс.
Според учените този природен феномен се е образувал в резултат на въздействието на висока температура върху различни слоеве геоложки скали. Фактът, че цветовата им схема и структура силно наподобяват една от разновидностите на полускъпоценния камък ахат допринася за името на възвишенията.
На пръв поглед изглеждат скалисти, но всъщност, когато тръгнеш по тях, усещаш, че това е глинеста почва, примесена с камъни и на места краката ти затъват леко. А ако си естет, започваш да съжаляваш, че със стъпките си рушиш природното съвършенство.
При всяко навеждане можеш да попаднеш на някаква вкаменелост или молюска, защото преди милиони години се предполага, че тук е имало океан.
По пътя обратно към Баку е обраслата с легенди и митове свещена скала Башармбег, която изпълнява желания. Но за нея – друг път.
