В Покана за пътуване на 24 октомври по програма Христо Ботев на БНР от 17 часа: Кулинарни приключения в Грузия. Д-р Ралица Филипова хапва ушички от тесто в Пулия
Ако слушате редовно Покана за пътуване, знаете че неотдавна посетих Грузия и не спирам да разказвам за нея. В случай, че винаги сте се чудели как сиренето става „на конци“ , четете тук. Има и видео!
В миналото издание на покана за пътуване кореспондентите на националното адио в Тел авив Искра и Феня Декало ни отведоха в кратера Рамон на пустинята Негев, мястото, където американски и израелски астронавти тренират за мисия до Марс. А в древни времена е имало набатейски хан по пътя на благовонията от византийско време.
Там е минавала най-краткото сухоземно трасе от Оман и Йемен до пристанищата на Газа и Ашкелон. Днес виртуалното пътешествие с тях продължава със сензационния разказ на водача им в пустинята преселника от Австралия Артур Димош.
АРТУР: Живея в най-близкия до кратера кибуц. Горещо е и спя с отворена врата. Усетих, че някакво животно се мята върху мен. Помислих, че е кучето ми, но на светлината на луната се очерта зейнала паст, готова да се вкопчи в гърлото ми. В това време, върху нападналото ме животно се хвърли моята котката. То се извърна да я прогони или захапе. Разсейването му бе достатъчно доста, за да възседна нападателя си. Беше съвсем изкльощавял …тигър. Някога в пустинята е имало и лъвове, но благодарение на човешката дейност са изчезнали.
За изчезнали са смятат и тигрите, но се оказва, че още им, макар и силно мутирали, екземпляри. Тигърът тежеше не повече от 24 кг. Развиках се. Съседи ми се притекоха на помощ. Успях не само да неутрализирам нападателя си, но и да съхраня живота му. Предадохме го на Ветеринарната клиника за диви животни. Там го подхранили около месец и го пуснали в пустинята. Не се знае дали е оживял сред силни и хитри лисици, пустинни вълци и други хищници.
ФЕНЯ: Кратерът Рамон е най-доброто място в Израел за наблюдение на звездите и на скални образования от някогашните морски животни. Вечерта ни повеждат към обсерваторията на самия връх. Изнесели са за нас на каменната площадка телескопи. Наоколо няма светлини, които да ни попречат да наблюдаваме метеоритния дъжд и звездите. В пустинята за броени минути става толкова студено, че молим за одеяла. Лекцията е монотонна , а и ние сме смъртно изморени. Преминали сме много километра пеш или върху подскачащи върху камъните джипове. Май най-важното, при това наблюдение, за нас бе да не заспим.
ИСКРА: По- голямата част от групата се връща в къмпинга, но ние решаваме да достигнем „въртопа“, както е по програма. Откриваме маркировка по скалите. Гугъл, показва маршрута за прекосяване на Израел, който почти всеки от местните жители поне веднъж в живота си е изминал пеша, на колело или на мотор. Най-често това е станало след завършване на военната служба.
Пътят ни е по дъното на суха река. На места бреговете са стръмни и е доста дълбоко. По зъберите, на планините личат пещери. Най-малко забележимите от тях са своеобразни „гардероби“ за бедуините. Лете там складират зимните си палатки, които от напластена козя вълна, отвън обилно намазана с мас, така че дори пороен дъжд да не проникне в помещението, което образуват.
Там оставят и по-плътните си дрехи и обувки. Зиме там са летните им, тъкани от овча вълна, палатки и тънките им дрехи. Навремето са криели и богатствата си, но се навъдили крадци и се наложило всичко ценно да си носят със себе си.
Вървим около три часа по реката, но този „въртоп“, карай който би трябвало да е и заслона с обеда ни го няма и няма. За щастие под едно маслиново дърво( нещо много рядко в тази част на пустинята) забелязваме бедуини. В белите дрехи са мъжете, но има и два силуета в черно. Значи има и жени. Насочваме се към тях.
Срещата ни е случайна. На тъкана пътека под сянката са седнали четирима мъже, от които две момченца и две жени. Още не доближили, ни предлагат кафе. Знаем, че според традицията ако сипят само на дънцето на чашка с големината на едър напръстник, е покана да погостуваш, ако чашката е пълна- се смята, че скоро трябва да си ходиш. Поднасят ни по половин чаша, та не знаем какво да мислим. Не че се готвим да им досаждаме.
Питаме ги за пътя. Движили сме се в обратната на целта ни посока. Едната от жените е билкарка. Веднага ми направи билкова настройка, защото след вчерашното друсане едва си изправям гърба. Течността не лекува, но успокоява и болката изчезна.
В пустинята има растения и плодове. Някои са над земята, други се изкопават, но има знаци, че са там. Ако ги познава, човек няма да умре от глад. Има и билки срещу ухапване от скорпиони и змии, срещата, с които са нещо обичайно.
Показват ни пътя, но преди това ни нахранват с “ афиг “ – сушено, обезмаслено овче сирене, солено и пиперлия. Напалват ни и шишетата. Трябва да пием пестеливо. Прекият път е през баира. Няма пътека. Но от време на време има маркировка.
Може за бедуините къмпингът да е близо, но ние стигнахме там чак следващата сутрин. Да се изкачваш по чакъл не е най-приятно. Вечерта бе много студено, но не можехме да спрем и да запалим огън. Няма от какво. Чувахме вой на животни. За щастие – от далеко. Накрая вървим по шосе. Ням коли, защото не е главното шосе от Ейлат до Бер Шева. Небето просветля.
Виждаме, че край нас са някакви скали и се отбиваме да погледнем. По отсрещните баири се спуска „водопад от облаци“. Според научното обяснение, което четохме по-късно, явлението са получава при сблъсък на студена и гореща въздушни маси. Но в момента гледаме водопадите и мечтаем да натопим устни в тях. Водата на всички ни е свършила. И точно тогава по пътя минава камион. Съгласява се да ни качи срещу заплащане за бензина.
Когато стигаме до къмпинга, автобусът вече е с включен двигател. Все още се колебаят дали да тръгнат без нас или да ни чакат. Следват около три часа път по главното шосе през пустинята. До цивилизацията.
Да тръгне към Бари, столицата на италианската провинция Пулия, ей така, по внезапно хрумване може само д-р Ралица Филипова, преподавател в НБУ.
Тя разказва за атмосферата в малките улички на Бари , какво е да видиш изложба на Салвадор Дали в Матера и защо Свети Николай е покровител и на крадците. В Бари Ралица хапва… ушички. От царевично тесто. И дава практични съвети за провинция Пулия в Италия.
