Автор Наталия Бояджиева
Слънцето сякаш беше залепнало на небосвода от сутринта. Жегата пареше непокритата кожа. Повечето хора се крият под чадъри, скоро си купих и аз. Първата ни цел беше площадът Тянанмън – най-големият площад в света! Символ на сърцето на китайската нация. Името му означава „Порта на небесното спокойствие”, наречен е така по името на портата, която се намира в северната му част, и се простира на 440 000 квадратни метра. Казват, че можел да събере един милион хора едновременно. Наистина е много впечатляващ. Почти с изгрева по него плъпват хиляди туристи от цял свят като мравки от развреден мравуняк, щастливи, че са сбъднали мечтата си.
Касата за Забранения град обаче е скрита от гигантска тълпа, проточила се мирно под формата на опашка. Чадърите се сливат в покрив над главите.
Е, тук вече ще се чака цял ден, помислих си. Какво ли ще успеем да видим… В този момент обаче нашата екскурзоводка ловко се гмурна в пъстроцветното море и след десетина минути се появи отново, стискайки заветните билети в ръка! Имала предимство, гидовете купували от друга, по-бърза каса. Простихме ѝ веднага липсващия английски, имало и по-важни неща…
Тръгваме към входа, поглеждайки с респект високата осем метра стена, опасваща най-стария и голям запазен дворец на земята по протежение на три километра и половина.
Тук всичко е най-голямо и най-старо или пък първо в света. Строен от 1406 до 1420 г., комплексът се състои от 980 сгради на площ от 72 хектара. Той е бил дом на китайските императори от династията Мин / 1368 – 1644/ до края на Цин /1644 – 1911/.
Прекрачихме високия праг на централния портал –Южната порта на Меридиана, откъдето започва императорският път до Северната порта – Божествената – и… вече бяхме в миналото. По този път е имал право да върви /или да го носят/ само императорът – Синът на Небето. Общо двадесет и четирима небесни синове са живели тук. Изключение се е правило за императрицата – на нейния сватбен ден, и за студенти, положили успешно Императорския изпит.
Симо, синът ни, като историк, поглъщаше жадно средновековната картина, а и всички бяхме запленени. В съзнанието ми изплуваха кадри от „Последният император” на Бертолучи и търсеха съответствие да се наместят. Да, като във филма е – порта след порта, двор след двор и много простор и национален дух. Разбира се, липсват пищните декори, но затова пък тук е истината.
Морето от чадъри ни понесе. И двете местни религии – будизъм и даоизъм – са съществували в мирно разбирателство, та и досега. От Азия са тръгнали всички световни религии. Официално Китай е атеистична страна, но хората тайно, а вече и открито следват някаква вяра.
Слънцето все така безжалостно беше увиснало над хоризонта. Крака не ни бяха останали, затова много се учудихме, когато нашата водачка протегна ръка към един хълм отсреща в отговор на мълчаливия ни въпрос: „накъде сега?” „Ако не сте много изморени, да се качим на върха” – предложи със знаци тя. О, пак ли връх! Мускулите ни още не се бяха възстановили от Тайшан, но пък кога друг път ще ни се случи нещо подобно… Добре, ще се покатерим.
Паркът Дзиншан /Jingshan/ е наметнал изкуствено издигнат хълм с будистки храм на върха. Високият петдесет метра хълм е направен през династията Мин изцяло от пръстта, изкопана от рова, опасващ Двореца и от околните канали.
Има една покъртителна история, свързана със смъртта на император Чон джън от династията Мин на този хълм. Било на седемнадесетата година от царуването му – 1644 г. Ли Жъчън повел 400 000 селяни на въстание, първата му цел била да обсадят столицата Пекин.
Атаката започнала в един мартенски ден, по обяд. На следващия ден Ли изпратил вестоносци да убедят владетеля да се предаде и да абдикира. Но императорът върнал вестителите и издал заповед за бой до смърт.
Възползвайки се от суматохата, Чон Джън изпратил няколко евнуси да придружат престолонаследника извън града, на безопасно място. След това принудил императрицата да се самоубие и убил със собствените си ръце няколко от конкубините и от дъщерите си.
С наближаването на зората императорът ударил камбаната, призовавайки своите министри да се съберат и да обсъдят с него контраудар, но нито един от тях не се явил. В дълбока скръб, гняв и отчаяние, той побягнал от убежището си и се качил на хълма Дзиншан, там, където стояхме ние. Откъм Забранения град вече се чувал ревът на тълпата, смесен с изстрели, докато беглецът имал само един оръженосец – евнух на име Уан Чънън.
Тогава императорът си ударил силно пръста, за да напише последното си послание със своята кръв върху парче от дрехата си: „Морално и физически недостоен, аз позволих на въстаниците да обсадят столицата. Обвинявам само моите министри, че ме предадоха. Нямам вече лице да срещна моите предци под земята, затова снемам своята корона и покривам лицето с косите си. Оставям тялото си на поругание. Само бих желал да не нараняват цивилните граждани”.
След това той се обесил на върха на хълма. Днес табела разказва за неговата злочеста съдба. Китайците и досега държат особено много на това – „да имат лице”, тоест да запазят достойнството си.
Платихме си билети и започнахме да се изкачваме по стълби и застлани с плочи пътеки. Зеленината освежава и тялото, и ума в непосилната жега. С всяко стъпало се потапяме и в китайския вътрешен свят – едновременно съвременен и силно традиционен. На едно място мъж на средна възраст пее арии от Пекинската опера, така, за себе си, без да търси публика.
Другаде артист изнася kuaiban /бамбукова беседа/.Kuaiban означава устен разказ на истории или приказки, популярен в Северен Китай. Изпълнителят придружава разказа си с малко кречетало от бамбукови плочки, с което потраква ритмично, в такт с говоренето. Вероятно това е прародителят на модерния рап. Около него вече се събира публика…
Дълбоката духовност е това, което е съхранило китайския народ и неговата блестяща цивилизация през хилядолетията.
Струва си усилието, струва си! Гледката отгоре е вълшебна. Целият Императорски град се разстила като на длан, а на втори план се подават високите модерни сгради на потомците на старите владетели. Лека омара трепка и затруднява погледа, но и така се почувствахме окрилени и щастливи.
Откъсът е от книгата „Антология на миражите“, издание на Книгомания и АБУЖЕТ
