Будисткото общество в Мианмар е дълбоко консервативно, темата за секса е табу. Нямат дума за женски гениталии, а дамските дрехи от кръста надолу се смятат за нечисти
Бирма! Далечната страна Мианмар, по-известна с колониалното си британско име е мястото, където си пазят сърцето със злато вместо с хапчета.
За нетрадиционния илач четете в друг мой пътепис https://dromomania.bg/2019/09/12/%d0%b2-%d0%bc%d0%b8%d0%bd%d0%b0%d0%bc%d0%b0%d1%80-%d0%bb%d0%b0%d0%bf%d0%b0%d1%82-%d0%b7%d0%bb%d0%b0%d1%82%d0%be-%d0%b2%d0%bc%d0%b5%d1%81%d1%82%d0%be-%d1%85%d0%b0%d0%bf%d1%87%d0%b5%d1%82%d0%b0/
Там фармацевтична промишленост напълно липсва, но затова пък благородният метал е в изобилие не само в жили под земята, а и в наносите на реките.
Затова и всеки мъж лепи по едно парче драгоценно фолио върху статуя на Буда, колчем пожелае да му се изпълни някое желание.
Със злато импрегнират дървесни листа, вграждат го в лакови сувенири, варакосват миниатюрни пагоди за туристите. В Бирма жълтият метал е и директна връзка с бога. Златният Буда в пагодата Маха Муни напомня скъпоценна версия на човечето от гумите “Мишлен”.
Легендата твърди, че самият Буда Сакямуни е присъствал при издигането на златната си статуя и я е одухотворил с аурата си.
(Скептиците-учени обаче датират фигурата 100-200 години след смъртта му). Само главата на драгоценното божество все още е незасегната от златната инвазия на поклонниците. До него достъп имат единствено мъжете. На жените не се разрешава да доближават светинята. Те се молят в предверието.
Макар по отношение на присъствието в храмовете жените да са втора ръка хора,
забележителното в мианмарските нрави е загрижеността на бащите към бебетата.
Те ревностно се включват в отглеждането и умилителната гледка как татко носи пеленачето си на ръце и ласкаво му говори, е всекидневие. В далечната азиатска страна няма памперси. Преповиването става с ръчно тъкани платове, но пък децата са издигнати на пиедестал.
Колкото и да е бедно семейството, те получават любов и грижи като малки божества.
Никой не им крещи, боят е немислим, а поощряването е задължително. Допреди двадесетина години най-умното от момчетата задължително е било посвещавано на Буда.
Днес в манастир отиват само по желание, но се смята за добра карма да влезеш в обителта най-малко три пъти в живота си – на 14, на 21 години и по-късно, когато почувстваш необходимост.
По време на управлението на военно-демократичната хунта (какъв оксиморон!), отпускът по майчинство е непознато понятие, а
пострадалата при насилие жена едва ли не се смята за виновна, че го е допуснала и е опозорена завинаги.
Откакто носителката на Нобелова награда за мир Аун Сан Су Чи е държавен съветник (титла близка до премиер-министър) на Мианмар, правителството подготвя проектозакон, според който може
мъже да получат до 7 години зад решетките, ако са имали интимна връзка, довела до бременност, но не са се оженили за партньорката си.
Текстът е част от промени в законодателството, насочени към засилване на правата на жените, успоредно с отварянето на страната към света след половинвековно военно управление.
Новият закон за пръв път ще криминализира домашното насилие, а груповото изнасилване ще бъде третирано като углавно престъпление.
Ако бъде одобрен от парламента, законът ще предвижда и пет години затвор наказание за мъж, който откаже да се ожени за жена, след като двамата са живели заедно, и две години отгоре, ако тя е бременна.
Будисткото общество в Мианмар е дълбоко консервативно, а темата за секса там е табу. В местния език няма дума за женски гениталии и дрехите, с които жената покрива тялото си от кръста надолу, се смятат за нечисти и трябва да се перат отделно от мъжките.
Най-голямото богатство за жената в Бирма е да подарите червило или шишенце с парфюм. Тя го подхваща като крехко имане и го скътва до сърцето си.
Европейката, разглезена от стотици нужни (и недотам) разкрасителни мазила, не може да си представи, че
в Мианмар има само едно козметично средство – лимония окейжия.
Няма сапун, няма шампоан, парфюм, червило! Лимония окейжия замества всичко. Още от летището в столицата Янгон се вижда, че всички жени и деца са намазали бузите и челата си с някакъв жълтеникаво-кафяв прах.
По-изобретателните го оформят като листа, цветя или изящни линии.
Практичното обяснение е, че странната смес пази лицата от палещото слънце.
Истината е, че всяка бирманка с цвят на препечена леблебия мечтае за по-бяла кожа,
а дори да е чувала за фон дьо тен или пудра, няма как да си ги достави.
В далечната азиатска страна няма почти никакво промишлено производство, почти целият износ е на суровини, тиково дърво, ориз и плодове. Вече е започнал внос на основни предмети, но още са далеч от „някакви си козметични глезотии”.
Обаче лимония окейжия има в изобилие. Тя дори се е превърнала в туристическа атракция и сувенир, в скъпите петзвездни хотели стои в банята редом до балсама за тяло и шампоана.
Върху каменна плоча бирманките търкат до посиняване лимоново дърво, чийто прах, смесен с малко хума, нанасят върху лицата си.
Кожата под него става копринена. Обичаят се нарича танака. За жалост, в Европа вълшебната смеска направо се спича върху лицето и очевидно е ефикасна само при изключително високата тропическа влажност.
При ястията екзотиката също надхвърля въображението.
Салата от цветовете на дървото франджипани, туршия от чай с 8 вида ядки, мариновано манго със свинско, люта салата от папая,
пиле с джинджифил, кашу и бамбукови филизи, ориз с косос или зелен лимон… Бирманската храна е изпитание за ума, но наслада за небцето. По-малко пикантна и мазна от индийската, повече обработена от тайландската.
Още интересни четива на https://magdalenagigova.blogspot.com/
Праведните будисти не кусват мръвка, но препатили пътешественици се кълнат, че
в Мианмар сервират печени попови прасета на шиш или пържени хлебарки колкото лястовички.
И всичко е доста лютичко, но ръчно правените бонбони от тамаринд и мента потушават пламъците в стомасите.
Тамариндът е вид акация с упоителен аромат и многопрофилно приложение. Използва се за лично име (виж бившата тайландска тенис-звезда Тамаринд Танасугарн), за шкафове и малки пластики. Цветовете стават на салата, смолата на бонбони, а листата са подправка – сладка или кисела в зависимост от сорта на дървото. Всъщност,
тамариндовите бонбони приличат повече на листчета пестил.
(Изсушено и разточено сладко от сливи, с което нашите прабаби са подслаждали живота на фамилията през зимата).
В Мианмар промишленото производство е само картинка от случайно промъкнали се списания. Там всичко се прави на ръка или най-много в дребна манифактура, като отпреди времето, когато в Англия хората трошали тъкачните станове. Та тамариндовите бонбони са прилежно подредени една над друга тънки точени кори от нещо като много сух конфитюр и увити в хартийка.
Може би те ме подтикнаха към извода:
Бирманците са щастливи, защото не знаят колко са бедни.
Стигат им едни гумени сандали за дъждовния период, няколко парчета плат за лонджи, четири розозки и талпи от тиково дърво за къща. Бирманците са чистофайници. Може да нямат сапун, но се къпят по няколко пъти на ден. И си сменят полите.
За жените и мъжете разликата при лонджито е само в начина на връзване.
Държи хладно в жегата, пази от насекоми, а при честите наводнения с един замах се превръща в комични шорти.
Затова пък най-голямото им богатство са децата. Колкото повече има едно семейство, за толкова по-щастливо се смята.
Още любопитни случки на https://travelwithmagi.wordpress.com
Тъй като с колегата, приятел и съавтор Милена Димитрова посетихме Бирма преди години, предполагам, че някои от нравите, цените и стоките са се променили драстично междувременно.
