Севда Василева е майстор на разказите с неочакван край, но доста „по-свирепа“ от британския писател
Когато човек започне да чете „Лица от стената“, през цялото време си стои изненадан. Хубавото е, че изненадата е предизвикателство за ума с лек елемент на хорър. Но само колкото да предизвика привлекателен гъдел в съзнанието.
Авторката на тези разкази с неочакван край, всепризнат майстор на които е уелският писател Роалд Дал, е журналист, свикнал в предишното си битие на репортер да показва събитията такива каквито ги вижда. А като пратеник на „Труд“ по време на бомбардировките в Белград и на процеса срещу българските медици в Либия Севда Василева е видяла много.
Сигурно тези преживявания са се спотайвали някъде в съзнанието й, защото внезапно разказите й се изливат в книга, написана почти подсъзнателно. Сякаш неведома ръка движи пръстите й по таблета, а финалът на разказите й учудва и самата нея.
Но вместо да ви разказвам колко необичайни са разказите на Севда, ви предлагам като „мостра“ един от тях:
И ДА ОБИЧА КОТКИТЕ
Не за първи път се доверяваше на този сайт, още кога-то го пуснаха, тя задълбочено го проучи. Значи, плащаш си годишната такса, някакви си 150 паунда и всеки път, когато решиш да пътуваш, пишеш обява – така и така, между тази и тази дата ще отсъствам от дома си и търся някой, който да се грижи за домашните ми любимци или да ми полива цветята.
В нейния случай ставаше дума за трите ѝ котки. За този период човекът, когото избираше, се настаняваше безплатно в дома ѝ с единственото условие да поддържа чистотата, да си плаща режийните (ако контрактът им беше за повече от месец) и най-вече да храни трите ѝ пухкави бебета. Тя оставяше парите за храната им в кутия на масата, винаги беше точна в изчисленията и те стигаха за дните, в които отстъстваше.
Досега нямаше оплаквания от временните си наематели. Обикновено те бяха от отдалечени краища на страната, пристигнали за дълги командировки или някакви обучителни курсове в Лондон. Имаше и чужденци, в началото не им се доверяваше, особено на тези от Източна Европа, та нали точно заради тях направиха този глупав Брекзит, дето сега им излизаше през носа.
Впоследствие, когато бе принудена от обстоятелствата (просто нямаше друг кандидат за точно този период) и прие една много симпатична чехкиня, малко си промени мнението за хората зад бившата желязна завеса. Оказа се, че не били толкова нахални и прости, впечатление, което остави-ха у нея преди години групичка нагли балканци, които, заради закъснение на полета, я принудиха да ги търпи повече от десет часа на летище Лутън и после още толкова в самолета.
Тогава, още докато беше в транзитната зала, бе готова да си тръгне, спря я само простият факт, че вече бе чекирала багажа си, а също и че американският ѝ издател беше предупреден кога пристига и бе организирал посрещането ѝ.
Не искаше да си спомня за тумбата тъмни субекти, които си крещяха, въпреки че стояха на по-малко от метър разстояние едни от други, за ужасната музика, която изпълваше чакалня-та и миризмата, излъчваща се от мръсните им тела. Те също щяха да летят за Щатите, какъв късмет за нея, късмет и за дамата с факела, нали? Така че, да, с това малко изключение, тя вече се бе отърсила от предразсъдъците си към източноевропейците. Въпреки това предпочиташе сънародниците си.
Жената отново прочете какво е написала в обявата, махна една излишна запетайка и добави последното, най-важно, изискване към бъдещия си квартирант: „И да обича котките!“. Натисна бутона за изпращане.
Сега трябваше само да чака. Обикновено не отнемаше много време да се появят желаещи, апартаментът ѝ предлагаше известен лукс и се намираше в най-артистичната част на Лондон – Сохо. Приятни съседи, много удобно разположени магазини, малки ресторантчета, кина, театри – всичко имаше тук.
Купи просторното жилище още с първия голям хонорар, който получи когато, съвсем неочаквано, най-вече за нея, книгата ѝ се оказа бестселър, седмици наред останал в челните класации от двете страни на океана.
Издателите ѝ побързаха да подпишат договори за още книги, мдаа, не можеше да се оплаче от условията, които ѝ предложиха. Никога не бе имала толкова много пари в банковите си сметки, напусна квартирата в северната част на града, която ѝ беше дом за цели десет години, от първия ден, в който пристигна в Лондон и се премести в Сохо. Това стана, преди колко време вече, да, преди седем години – седем прекрасни години, в които правеше само това, което истински обичаше – пишеше.
Въображението ѝ сякаш нямаше граници, а историите, които разказваше, се посрещаха с възторг от читателите – любители на мистерии. Понякога сама се учудваше на себе си, никога не правеше предварителен план какво ще пише, просто поставяше ръцете си върху клавиатурата и сякаш думите започваха да изтичат от тях.
Всеки път, когато завършваше някоя своя книга, си казваше, че едва ли магията ще я споходи пак, но това се повтаряше отново и отново, сякаш светът на непознатото и неизследваното, в който бродеше съзнанието ѝ, не искаше да я пусне. И така се раждаше следващият бестселър, и по-следващият…
За седемте години след първия си успех, бе успяла да издаде осем книги – два сборника с разкази и шест романа. Издатели и читатели бяха ненаситни, а тя нямаше нищо против. Трябваше да се приготви за предстоящото турне зад океана, очертаваше се да е и най-продължителното. Месец и половина с опция за удължаване, зависи как щяха да по-тръгнат срещите с почитателите ѝ.
Тя много не обичаше да разговаря с хората, но ги слушаше внимателно и спокойно посрещаше възторга им. Трябваше да ги търпи, сега това бе нейното семейство, милиони читатели, пръснати из целия свят.
От малка странеше от хората, предпочиташе да си живее в своя собствен свят, обградена от сенките на призраци и всякакви подобни мистични създания, разговаряше с тях, а историите, които ѝ разказваха, записваше в тефтерите си. Връстниците я наричаха луда, а учителите сякаш не я забелязваха. Така, съвсем неусетно, завърши гимназия.
Изчака няколко месеца да навърши пълнолетие, за да сложи ръка върху малкия попечителски фонд, останал от родителите ѝ, починали почти един след друг преди още да навърши пет годинки, целуна старата си леля, която я отгледа и пое към столицата.
Намери си квартира, започна работа и запи-са вечерни курсове към малък държавен университет. После спечели стипендия за едно от по-престижните учебни заведения и там продължи образованието си. Не спираше да работи какво ли не, за да се издържа, и пишеше, макар че дълго не се осмеляваше да показва работите си.
В родния си град се върна само за погребението на сродницата си, уреди продажбата на оставената ѝ в наследство къща, после забрави пътя натам.
Не общуваше с никого, хората не ѝ бяха интересни, но пък откри любовта на живота си – котките. Първата беше малка пухкава топка, която намери на улицата, малко след като се нанесе в квартирата. Винаги бе мечтала за домашен любимец, но леля ѝ не позволяваше, измисляше си всякак-ви алергии, само да не пусне някое животинче да прекрачи прага на дома им.
Котето, което приюти, беше игриво и любвеобилно и тя много бързо свикна с него. След него дойде възрастен котарак, който също откри край кофите за боклук. Личеше си, че е бил нечий домашен любимец – добре охранен и с лъскава козина, какво ли се бе случило със стопаните му? Разлепи обяви из квартала, но никой не откликна и
така, той се настани в дома ѝ. Постепенно започна да се обгражда с мъркащите създания, гледаше да не прекалява, но по едно време имаше пет – различни породи и на различна възраст. Обичаше ги от сърце и искрено скърбеше, когато някой от питомците ѝ си отидеше от старост или пък от болест. И ето я днес – тя се загледа в трите пухкави топки, които се увиваха около глезените ѝ и възмутено напомня-ха, че е закъсняла да ги нахрани.
Тя ги обичаше с цялото си сърце, а и вярваше, че донякъде ѝ помагат в писането, нали се говореше, че са единствените създания, които имат връзка с отвъдното. Откъде иначе тогава ѝ хрумваха всички тези мистериозни истории, които после разказваше? Котки-те бяха нейното вдъхновение и проводникът ѝ към света на неизвестното.
–Сега, милички, само ми дайте минутка!
Разпредели храната в купичките им, смени водата и отново се загледа в тях, не можеше да им се нарадва. „Стегни се, момиче, имаш работа“, укори сама себе си и с въздишка протегна ръка към палтото.
Налагаше се да излезе за малко, все отлагаше да купи онази красива пътническа ръчна чанта, която щеше да побере лаптопа ѝ и всички останали джунджурии, които обикновено изпълваха джобовете ѝ. И ето – предстоящото турне е чудесен повод да отскочи до луксозния бутик наблизо. Закопча връхната си дреха, сложи мека шапка и уви шал около врата си, навън бе необичайно студено за края на октомври.
Пътьом се погледна в огледалото на коридора, трийсет и петте години не ѝ личаха изобщо, кожата ѝ блестеше, а тялото, макар и да не се забелязваше сега под огромното палто, беше стегна-то, редовните сутрешни кросове и тренировките с тежести в импровизирания ѝ домашен фитнес си казваха думата.
Тя се засмя на отражението си и отвори входната врата. Лъхна я леден въздух, после леко изписка и отскочи крачка навътре. Точно пред нея, почти стъпило върху изтривалката, стоеше момиче с невероятно бледо лице и огромни черни очи, изглеждаше малко над двайсетте.
Изражението му беше объркано, сякаш се чудеше как се е озовало на това място. И определено не беше подходя-що облечено за тези ниски температури.
–А, вие сигурно идвате по обявата, изненадана съм, публикувах я преди по-малко от час – домакинята отстъпи назад и отвори по-широко вратата.
Без да промълви дума, момичето пристъпи през прага и започна да се оглежда наоколо:
–Колко е променено тук! – възкликна като на себе си.
Жената отсреща я погледна неразбиращо. – Живях в този апартамент почти през целия си живот – уточни гостенката.
–Чудесно, просто чудесно, значи познавате квартала, хората наоколо, ще сте като у дома си. Знаете условията, нали? Ще ми разкажете ли нещо за себе си? – домакинята припряно свали връхните си дрехи и и се отправи навътре в апартамента.
Момичето я последва и започна в движение да разказ-ва, като не спираше да оглежда наоколо. Когато видя трите наежени в ъгъла котки, тя се приближи бавно към тях и клекна, после протегна напред ръката си и започна да ги гали.
Като с магическа пръчка напрежението у животните изчезна и те започнаха весело да въртят опашки и да се умилкват около новата си приятелка.
–Виждам, че добре ще се разбирате с моите бебета! – писателката енергично разтърка студените си ръце. – Ако искате, можем още сега да подпишем договора, имам готово копие, само трябва да попълня данните ви. Прочели сте условията ми в обявата, но ще ви ги припомня – превеждате ми 1000 паунда като гаранция срещу евентуални повреди, а аз няма да имам достъп до тях, до момента, в който се изнесете от дома ми, после ви ги връщам.
Живеете тук безплатно, поддържате реда и се грижите за котките ми, надявам се, че сте правили това и преди. Ще отсъствам около месец и половина, най-много два, отпътувам след три седмици, го-това ли сте да се настаните още в същия ден?
Момичето отново кимна и си подаде личната карта, сякаш предварително я беше приготвила. Жената прегледа документа и бързо попълни необходимите сведения в листа пред себе си. Подписа със замах и протегна химикалката към гостенката си, която повтори действието на домакинята си.
– И последно – искам да разговарям за вас с човек, който ви познава добре и на когото мога да имам доверие, просто ей така, като гаранция. Защото, съгласете се, да пуснеш напълно непознат в дома си и най-важното, да му повериш децата си, без да си го проверил – жената нежно погледна към котките си и продължи – съгласете се, че не искам прекалено много, нали?
Бъдещата ѝ квартирантка отново кимна и бързо напи-са един телефонен номер на лист пред себе си: Това е моят професор по староанглийска литература, той може да отговори на всички ваши въпроси, само не му казвайте, че сме се срещали. Макар че напуснах внезапно и със сигурност съм го наскърбила, едва ли ще има против да каже няколко добри думи за мен – момичето се усмихна леко. – Сега пък аз имам въпрос към вас, приемате ли пари в брой?
Малко по-късно, когато уточниха подробностите и обсъдиха евентуални непредвидени ситуации, двете се раз-делиха. Разбраха се, че когато тръгва за летището, собственичката ще остави ключа в плик и ще го пусне в пощенската кутия, която няма да заключва – за няколко часа няма да стане кой знае какво, нали.
Момичето кимаше непрекъснато, а когато стигна до външната врата, се обърна и тихо каза:
– Благодаря ви, че ме приехте в дома си, много ми беше домъчняло…
Когато изпрати младата жена, писателката се облегна на стената в антрето и се замисли. Имаше странно усещане от срещата, уж двете непрекъснато разговаряха, но почти не можеше да си спомни какво ѝ разказваше момичето, помнеше също как пое от ръцете ѝ пачка с банкноти, дори ги преброи, после ги остави някъде, но къде, Господи, какво се случваше с ума ѝ!?
Дните до отпътуването минаваха бързо, трябваше да свърши много неща, да си купи няколко нови рокли и костюма, обувки и най-после онази чанта, която си бе наумила отдавна. Свърза се с професора на бъдещата си квартирантка, разговорът с него беше малко особен, защото той настоятелно питаше защо събеседничката му се интересува от неговата бивша студентка, да, мъчно му било, че така внезапно ги е напуснала, тя била една от най-ярките му и талантливи ученички, всички ѝ предричали бляскаво бъдеще.
Тя слушаше ласкавите похвали с половин ухо, важното е, че човек, на когото определено можеше да се има доверие, гарантира, че няма да пусне в дома си някой психопат, избягал от затвора. Набързо благодари и прекъсна връзката.
Таксито за летището я чакаше долу. За последен път зарови нос в пухкавите телца на бебетата си, заключи входната врата и постави ключа в белия плик. Като стигна до пощенските кутии, отвори своята, разчисти я от рекламните брошури и постави плика на дъното. После пое по маршрута си.
Турнето зад океана надмина очакванията на издателя ѝ, затова той помоли да го удължи с още две седмици. Много не ѝ се искаше, но нямаше как да откаже, някои клаузи в договора не работеха изцяло в нейна полза, така че написа имейл до наемателката си с новата дата на завръщането си у дома. Отговор не последва, но тя не се разтревожи особено, поначало не се бяха договаряли да се чуват или пишат. Искрено се надяваше всичко да е наред и най-вече трите ѝ дечица да са добре.
Пътуването от летище Хийтроу до дома ѝ се стори без-крайно. Когато таксито спря пред входа, тя набързо хвърли няколко банкноти на шофьора, измъкна куфара отзад и без да дочака рестото, се втурна напред.
Бррр, вътре е по-студено, отколкото на улицата, помисли си, докато спираше пред пощенските кутии. Страхотно, само нейната преливаше от всякакви лъскави рекламни брошури. Можеше момичето да я разчиства от време на време, помисли си малко ядосано и награби ненужните дипляни.
Изведнъж погледът ѝ се закова върху белия плик, кой-то лежеше в дъното на кутията – непипнат, както го беше оставила преди два месеца. Паника стегна гърлото ѝ, не бяха се разбирали така, уговорката беше момичето да я чака в апартамента, където да си получи депозита обратно.
Заряза куфара при входа и с разтреперени крака хукна по стълбите. Едва улучи ключалката и когато отвори вратата, усети ужас-на смрад. Огледа се, в коридора сякаш бе вилнял ураган.
Пристъпи в хола и се закова – бъркотията беше още по-голяма, пердетата висяха на парцали, вещите от рафтовете се търкаляха по земята, всичко изглеждаше сякаш стадо маймуни бе лудувало в стаята. Ужасната миризма се усили, май идваше от кухнята. Тя припряно отвори големия прозорец и пристъпи едва-едва към малкия бокс…
Писъкът ѝ се удави в уличния трафик, тя не можеше да спре да крещи. Падна на колене пред трите котешки трупчета, които се търкаляха окървавени върху плочките.
Сякаш се бяха опитвали да се изядат едно друго, целите бяха изпохапани, а на много места кожата им висеше, откривайки дълбоки вътрешни рани. Те са умирали от глад и затова са се нападнали, обърканият ѝ мозък започна да рисува ужасяващите картини от последните им часове; тя видя обърнатите им празни купички за храна и вода – два месеца са били сам-сами, освирепели от глада и жаждата…
Ще я убия, ще я нарежа на късчета и ще ги хвърля на кучетата и лисиците на улицата – заля я ослепителна ярост. Скочи на крака и грабна телефона, вътре имаше запаметен номера на професора, трябваше да открие малката кучка, щеше да я даде под съд, ако преди това не я удушеше с голите си ръце. Чу гласа на стария преподавател и трескаво се представи, припомняйки му за единствения им разговор, после директно попита, дали случайно не разполага със сегашния адрес на любимата му бивша студентка. Мъжът отсреща замълча, тя долови объркването му, а когато започна да говори, цялата се вцепени:
–Скъпа госпожо, тогава не исках да бъда настоятелен в любопитството си защо се интересувате от младата дама. Много добре зная коя сте и предположих, че ще пишете нещо за нея, мислех, че знаете, че преди около осем години бе убита в собственото си жилище в… Сохо – довърши тя и се огледа като обезумяла.
Без да благодари, прекъсна връзката и трескаво затършува в шкафа с документите. Намери договора, под него стоеше само нейният подпис, не може да бъде – с очите си видя момичето да прави същото. Обърна шкафовете, парите, които ѝ беше оставила като депозит, сякаш се бяха изпарили. С треперещи пръсти написа в търсачката името, което добре помнеше – изскочиха десетки статии, коя от коя по-зловещи в описанието на кървавата касапница, разиграла се в апартамента ѝ.
Защо брокерът не ѝ беше казал и дума за трагедията, случила се тук, едва сега си обясни сравнително ниската цена за имота, тогава си помисли, че е голяма късметлийка да го получи за половината от това, на което се оценяваха жилища като нейното в района; сега осъзна и защо съседите ѝ я гледаха толкова странно, когато се разминаваше с тях.
Натика котките си в торба за боклук – сега нямаше време да тъгува, това щеше да направи по-късно, сега трябваше да разбере какво се е случило. Качи се на първото такси и даде адреса на гробището, където – според таблоидите – бе погребано момичето.
От мъжа в тясната канцелария разбра къде е мястото. Когато застана пред красивата надгробна плоча, усети, че главата ѝ ще експлодира – от малката портретна снимка я гледаше същата млада жена, която покани в дома си преди малко повече от два месеца.
От очите ѝ закапаха сълзи и тя започна да се смее с глас, в началото тихо, но постепенно звука, който издаваше, все повече се усилваше, докато на-края премина в писък, който не можеше да бъде спрян.
